Два дни преди пристигането на Саша Димитров в Лондон, Макс Фрум се намираше в Мюнхен. Първокласен оперативен агент на ЦРУ, той беше мрачен белолик мъж с проницателни остри очи. Първото му обаждане бе до директора на РСЕ, също американец, на име Дон Морган. Определиха си среща след час.
— Борис Дробнов — повтори Морган. — Той е най-вероятният. Избягал през шейсет и първа и живял няколко години в САЩ. Баща му бил известен учен по времето на Чичо Джо, така че Дробнов е имал да преодолява маса трудности, за да се сдобие със свидетелство за благонадеждност. Лично аз го приемах нормално, но не всички бяха на това мнение. Мнозина тук се зарадваха, когато се махна.
— Кога напусна?
— Преди около пет месеца. Поради усложненията с произхода можах да го направя само младши изследовател. Опитах се да му намеря работа в радио „Свобода“, но се оказа безнадеждно. Нямате представа колко злопаметни са тези емигранти. Всеки, който е имал някакви непосредствени връзки с режима, е повече или по-малко отхвърлен. Беше жалко, защото Дробнов е умен мъж и добър работник, независимо че наистина дразнеше много от хората. Пълна липса на такт.
Фрум слушаше внимателно, с безизразно лице.
— Тази сутрин се обадих в архива на радио „Свобода“ — най-после проговори той — и се оказа, че е прекарал доста време там, горе-долу, когато е подал предизвестие за напускане. Поръчвал е служебни материали за съветския режим за периода от края на войната до петдесет и трета година. Както знаете, това е периодът, обхванат от книгата.
— Сериозно обвинение — каза директорът.
— Въпросът е сериозен — отвърна Фрум. — Държавният департамент иска от нас да го разнищим докрай и колкото по-скоро, толкова по-добре.
Морган каза:
— Ако издателите не решат да предявят иск за измама — което едва ли ще направят с парите, които им носи книгата — не виждам какво бихте могли да направите вие.
— Моята работа на този етап е просто да установя дали това наистина е измама — заяви Фрум, — и ако е така, да издиря извършителите. Какво ще стане след това, зависи от Държавния департамент. Толкоз. Какво бихте ми казали за политическите възгледи на Дробнов? Фанатичен антикомунист, предполагам?
Морган сви рамене.
— Струва ми се, не повече от останалите, които работят тук. Има задочна присъда от десет години заради бягството си, преценете вие какво отражение би могло да окаже това върху него.
— Говори ли грузински?
— Поне аз не съм чувал.
— И не е членувал в никаква тайна нелегална група?
— Сигурен съм, че не е — каза Морган със служебна усмивка. — Ние сме необвързана организация, господин Фрум, и внимателно следим за подобни неща. Стараем се да избягваме грубата пропаганда.
— Проверих и на едно-две места в украинската емиграция — каза Фрум. — Всички енергично отричат да знаят нещо за тази книга. Макар че, изглежда, много от тях я приемат за автентична.
— Там е бедата — въздъхна Морган. — Лично аз си имах много проблеми, докато се опитвах да реша как да се отнасяме към нея тук. Естествено трябваше да я споменем в новинарските емисии, но засега се въздържаме от коментар.
— Това е ваш проблем — каза Фрум. — Нашият е много по-труден. Между другото какъв паспорт притежава Дробнов?
— Германски имиграционен паспорт. Въпреки че вече поведе от десет години е на Запад, категорично не желае да се откаже от руското си гражданство. Проява на славянска сантименталност, струва ми се.
Фрум изглеждаше доволен.
— Това е много неудобно за него! Значи трябва да иска виза за всяка страна, през която минава. Имате ли негова снимка?
— Имаме една в архивите.
— Бихте ли ми направили две копия? Как изглежда той между другото?
— Много масивен и набит. Около метър и седемдесет. Едър, по-скоро дебел, като леко изтънява нагоре.
Фрум кимна.
— Почти съвпада с описанието, което получихме от нюйоркските издатели за човека, с когото са осъществили първоначалната сделка. — Той стана. — Е, това като че ли изчерпва нещата за момента, господин Морган. Само ако можете да ми предоставите две копия от снимката му.
— Веднага ще ви ги направим — приветливо се усмихна Дон Морган, докато отваряше вратата.