На другата сутрин той се качи във влака за Лион. Когато пристигна там, нае едно „Рено 16“, често срещан модел, който развиваше максимум 140 — 160 километра в час, и рано същия следобед пристигна в малкото заспало градче Вердюн сюр льо Ду.
Репортажът на Малори
Градчето представляваше куп Г-образно разположени на един от завоите на река Ду гълъбовосиви къщи с плътно затворени прозорци. Имаше тесен изгърбен мост и триъгълен площад с кафене, където мъжете се отбиваха сутрин да обърнат по една гроздова, преди да потеглят към лозята, а старците прекарваха следобеда в игра на домино.
Хотел „Бургиньон“ беше с остъклена веранда, която водеше към ресторанта. Имаше широки прозорци с виненочервени завеси, големи пиринчени кревати и просторни бани, облицовани с камък. Борис избра този хотел по стратегически и сантиментални причини: той бе отбелязан с една звезда в справочника на „Мишлен“ и се намираше само на два часа път с кола от Женева, по второкласен път до швейцарската граница. Градчето се намираше в сърцето на Кот д’Ор, „винарският рай на света“ според Борис. На десетки километри по протежение на пътя се простираха спретнато подредени терасовидни лозя, а по хълмовете властваха сиви каменни замъци.
Бяхме в хотела от една седмица. Борис отскочи до Цюрих, за да приключи с приготовленията по прехвърлянето на парите зад граница. На другия ден трябваше да отидем и ние там, за да си открием отделни банкови сметки, всеки на свое име. 300000 долара бяха за Татана, а половината от останалата сума — 1350000 долара — за мен.
В хотела изглежда имаше малко постоянни гости, но ресторантът обикновено бе пълен, главно с пътуващи на юг френски туристи, които се отбиваха от магистралата. Постоянните бяха трима яки французи с тъмни костюми, търговци на вино според мен, които ядяха обилно, в почти пълна тишина. Имаше и един блед намръщен мъж, пристигнал предната вечер. Той седеше сам в ъгъла и пиеше минерална вода „Виши“. На съседната маса се бяха разположили дребничък мъж и огромната му съпруга, която не спираше да му приказва на висок глас.
В деня, преди да заминем за Цюрих при Борис, двамата с Татана решихме да направим малък излет. Собственикът на хотела, който очевидно ни бе харесал, приготви една кошница с пастет, студено пиле, ягоди и бутилка чудесно вино „Мьорсо“, която пъхна в найлонова торба с лед. Сутринта времето беше ясно и тихо, денят обещаваше да бъде много горещ. На закуска бяхме почти сами — само бледият мъж пиеше кафето си в ъгъла. Когато тръгнахме към колата, го видяхме да прави снимки на моста. Двама работници излязоха от отсрещното кафене, но градът общо взето изглеждаше пуст.
Решихме да не караме по магистралата, а да тръгнем по черния път за Бон и после да отбием към Пуии. Татана се разбъбри весело как ще се засели във Франция, ще купи някой изоставен замък, ще го стегне и ще кани приятелите си за уикендите, организирайки огромни купони, които ще се прочуят в цяла Европа. През изтеклата седмица чувствата ѝ към нас двамата се бяха променили — едва доловимо, но все пак реално, при това в моя полза. Тя все още проявяваше към Борис своята екстравагантна обич: смееше се и го прегръщаше, шепнеше му нежни думи на руски, но аз установих, че вече не спи с него. В хотела имахме отделни стаи и се бяхме любили само два пъти: след един обилен обяд и още веднъж, след дълга разходка из лозята, когато изтичахме в стаята ѝ. Физическата ѝ енергия бе все така неизчерпаема, но държанието ѝ бе станало още по-отчуждено и по-загадъчно.
Спряхме в Бон и седнахме в кафенето на стария каменен площад. Тя се шегуваше колко смешно би било, ако Борис просто изчезне с трите милиона и ние никога вече не го видим. По обед тръгнахме по една пътечка надолу към реката. Не се виждаше жив човек, Татана се съблече гола и влезе в бавно течащата вода. Аз я последвах. После наредихме трапезата за обяд във високата трева. Чухме шум от кола, която мина по шосето над нашата пътека, но иначе цареше пълна тишина. Чуваше се само жуженето на насекомите. Татана ме накара да пийна малко вино, наляхме си в картонени чаши. После заприказвахме за Кеймбридж. Аз ѝ говорих за нашия някогашен ректор: дребен човек с дълга бяла коса, един от най-големите познавачи на старогръцката култура и страстен комарджия — всяка ваканция го виждаха в Довил или на Ривиерата. Разказах ѝ как една година го поканили да чете лекции в университета в Тексас, в Хюстън, и той играел покер по цяла нощ в игралните домове — облечен с черната си тога и със смокинга. На връщане се отбил в Лас Вегас, където според слуховете загубил едно малко състояние.