Тя се смееше и отпиваше от виното си, легнала по гръб. Бедрата и гърдите ѝ бяха бледо маслинени, а цялото ѝ тяло беше кафяво и подхождаше на очите ѝ.
— Люби ме — каза тя.
Задвижихме се ведно с въздуха, натежал от аромата на мащерка и орлови нокти. Когато се отделихме един от друг, тя остана да лежи със затворени очи и да се усмихва към небето. Изпихме останалото вино и изядохме ягодите, после заспахме. Събуди ме нежната и изкусна ласка на ръката ѝ. Тя се наведе над мен и целуна крайчеца на ухото ми.
— Какво ще кажеш, да го направим по френски този път? — прошепна тя.
В същия момент чух, че отгоре избръмча друга кола и спря.
— Горе има някой — казах аз.
Тя се засмя:
— Толкова по-добре. Ще им покажем, че не само французите знаят как да се любят.
Зарових глава между бедрата ѝ. Вкусът на виното се смеси със солените сокове на тялото ѝ, което потрепери при едновременния ни оргазъм.
— Ставаме все по-добри — каза тя, когато свършихме. — С никого не ми е било толкова хубаво.
След това отново плувахме, а после се излежавахме един до друг на слънцето, докато започна да захладнява. Не бях чул колата да си тръгва, но никъде по околните полегати хълмове не се виждаше жива душа. Прибрахме нещата от пикника и се върнахме при ситроена. На около половин километър надолу по пътя задминахме някаква кола, паркирана под дърветата. Вътре нямаше никой.
Бях обещал на Борис да му позвъня в шест в цюрихския хотел, затова на връщане излязохме на магистралата, платихме си таксата недалеч от Пуии и се отправихме на юг към Бон. След двайсетина километра стигнахме до една бензиностанция. Резервоарът ми беше пълен до половината, но аз се отбих и поисках 20 литра супер. Казах на момчето да провери маслото и водата, а после пуснах в автомата монета от един франк и получих две пластмасови чашки с черно кафе.
Пет минути по-късно бяхме отново на магистралата. Сега бях сигурен, че ни следят. Беше същата кола, която задминахме по пътеката към реката — голямо рено с лионска регистрация. Бях го забелязал при бариерата, където платихме таксата, тогава беше на неколкостотин метра отзад и на бензиностанцията пристигна само няколко минути след нас. Беше доста далече и не можах да разгледам добре шофьора, видях само, че е със сламена шапка и тъмни очила.
Реших засега да не казвам на Татана и се съсредоточих да измисля нещо. Ситроенът не вдигаше повече от 150 километра в час и се съмнявах, че можем да се откъснем от реното. Най-близкият голям град беше Шалон, там можех да му се изплъзна по страничните улички, но не познавах града — вероятно за разлика от него. После реших да спра в канавката и да видя какво ще стане: шофьорът едва ли би направил нещо рисковано на такава оживена магистрала.
Изведнъж ми хрумна нещо друго. Между двете платна имаше равна пясъчна ивица с недовършена мантинела от вълниста стомана. Забелязах, че на места тя прекъсваше, за да могат да се правят отбивки при ремонти на пътя. Казах на Татана да затегне колана си. Вече карах с над сто и двайсет в час по скоростното платно. Виждах, реното ни следва, на около четиристотин метра зад нас. В този миг съзрях малка пролука в мантинелата, на по-малко от триста метра. Проверих в огледалото какво прави реното, после минах в средното платно и казах на Татана да се облегне назад и да се държи здраво. След това рязко натиснах спирачките, извих кормилото, за да не поднесе колата, минах на втора и почувствах как цялата кола се изправя като кон на задните крака. Моторът изрева, когато рязко извих кормилото наляво. Чу се свистене на гуми и мантинелата профуча на няколко сантиметра. Колата подскочи върху пясъчната ивица в средата на пътя и мина в отсрещното платно.
Натиснах газта и само след секунди се разминах с реното. Шофьорът рязко натискаше спирачките, но беше закъснял. Чудех се дали ще рискува да направи опасния завой в насрещното движение при следващата пролука в мантинелата — там обаче щеше да възникне проблемът с талона за платената пътна такса. Аз вече бях решил да кажа, че моят е излетял през прозореца. В крайна сметка щях да платя пълната такса от Лион, но ако след мен се появеше още една кола без талон, щеше да стане доста подозрително.
Сигурно онзи, който ни следеше, е разсъждавал по същия начин, защото реното вече не се появи. Реших да не рискувам повече и отново да обърна при изхода за Пуии. Почувствах, че докато стискам кормилото, ръцете ми се потят. Едва тогава обясних на Татана какво се случи.