— Може да е съвпадение — неуверено каза тя.
— Няма да рискувам трите милиона заради някакво съвпадение — отвърнах аз.
— Кой ли би могъл да е?
— Сигурно някой от хотела.
Веднага си помислих за бледия мъж, който сутринта снимаше на моста. Сетих се как фотографите от вестниците държат обективите под прав ъгъл напред, за да могат мигновено да насочват апарата в различни посоки.
— Може да работи за руснаците, за американците или дори за швейцарците — продължих аз. — Който и да е, да се омитаме. Трябва да предупредим и Борис, с неговия шибан паспорт без гражданство могат да го засекат на всяка граница.
— Моля се на бога да работи за швейцарците — каза тя.
Кимнах в знак на съгласие.
— Техните служби са много подозрителни. Ако Борис е открил вече онези сметки на твое и на мое име, много е възможно да правят някаква бърза проверка — говорех така не само за да убедя нея, но и себе си.
— Само да не са руснаците — промълви тя. Седеше сковано на седалката и гледаше напред.
Когато стигнахме при изхода за Пуии, аз обясних как съм загубил талона, а мъжът на бариерата ми написа дълга квитанция, глоби ме с 22 франка, хвърли един одобрителен поглед на Татана и ни пусна да минем.
През това време аз разучавах картата и реших, че най-безопасният и най-бърз маршрут назад е отново на юг по магистралата. Мислех си, че реното е вече далеч пред нас и ако интуицията не ме лъже, човекът вече се е върнал в хотела.
Минахме в отсрещното платно и прекосихме бариерата, като отново платихме таксата. Тогава Татана каза:
— Ако са руснаците, здравата сме загазили.
Усмихнах се тъжно на себе си: думите ѝ буквално повтаряха слабите възражения, които бях изложил пред Борис още във „Фрабечи“. Накрая казах:
— Борис е в по-голяма опасност от нас. Той все още е съветски гражданин, нали знаеш?
— Аз също — отвърна тя. — Който някога е бил съветски гражданин, завинаги си остава такъв, така разсъждават те.
— По-вероятно е да са американците.
— Може издателите да са се усъмнили в нещо и да са поискали от ЦРУ да извърши проверка.
— А как са успели толкова бързо да стигнат до нас?
Не отговорих веднага. Аз също не знаех. Помислих си за Смолет и за Ласло Ласло — като че ли те бяха най-слабите брънки във веригата. А също и за самия Борис и за неговите грузински приятели в Париж. Възможно ли беше някой от тях да се е разприказвал? А може Борис да е оставил някоя сериозна улика в апартамента в Мюнхен.
— Вероятно има някакво просто обяснение — неуверено казах аз. — Най-важното е, че парите са у нас. Ако се наложи, още утре можем да се метнем на някой самолет, а до другиден да сме обиколили половината свят.
Татана не каза нищо и през останалото време карах колата в пълно мълчание. Първото, което забелязах при пристигането в хотела, бе, че реното го няма. Обърнах ситроена и паркирах на около двеста метра от хотела, по посока на швейцарската граница. Часът беше шест без петнайсет. Хотелът беше съвсем тих, в бара и в ресторанта нямаше никой. Качихме се в моята стая и изведнъж си дадох сметка, че Татана идва за пръв път с мен. Дадохме поръчка за телефонен разговор с хотел „Швайцерхоф“ в Цюрих. Свързаха ме почти веднага — след минута чух гласа на Борис, който викаше:
— В джоба ни са, mon cher! Не можеш да си представиш колко лесно стана. И едно дете можеше да се справи! Единственото, което искат, е да си покажеш паспорта и да оставиш спесимен от подписа си.
Прекъснах го, за да му кажа, че това е чудесно, и продължих:
— А сега слушай внимателно, Борис — и му разказах какво се случи следобеда.
— Сигурен ли си?
— Деветдесет и пет на сто. Следят ни и трябва да изчезваме още тази вечер. Същото се отнася и за теб… не ме прекъсвай! Веднага си уреди сметката и кажи, че още тази вечер заминаваш за Париж. Дай им адреса на „Американ експрес“, там да ти препращат писмата. После вземи такси и слез на някоя оживена улица. По това време има голямо движение, няма да е трудно. Изчакай малко и вземи такси в обратна посока. Тогава си плати сметката и се качи на другото такси. Стар номер, но все още най-добрият. После намери някой малък хотел и ми се обади, за да ми кажеш адреса. Ние ще тръгнем утре, още преди разсъмване. Чакай ни към 6 часа.
— Мисля, че драматизираш, mon cher.
— Дано да е така… Дано, по дяволите!
Затворих телефона и отидох да намеря собственика.