— Случи се нещо непредвидено — казах му аз. — Налага се още тази вечер да заминем за Париж. Ако някой ни потърси, може да се свърже с нас чрез „Американ експрес“ в Париж. Между другото — продължих аз, като сниших гласа си — можете ли да ми кажете какъв е този човек, който пристигна онзи ден вечерта? Онзи бледият, който се храни сам на ъгловата маса?
— А, за американеца ли питате? Казва се мосю Фрум. Не е ли ваш приятел?
— Не. Защо?
— Той също попита за вас, още първата вечер, когато пристигна.
— Какво му казахте?
Французинът се намръщи.
— Казах му имената ви. Беше много настойчив, нали разбирате? — Лицето му се проясни и той хитро намигна: — Помислих си, че се интересува от госпожата.
Усмихнах се насила и казах:
— Ще ми направите ли една малка услуга? Не искам американецът да научи, че си тръгваме, поне до утре. Вие сте напълно прав — добавих. — Наистина имаме усложнения с госпожата. Искам да тръгнем към два часа през нощта, но без той да усети. Можете ли да ми дадете ключ, за да излезем от хотела?
— Разчитайте на мен, аз ще се погрижа за това! — Той се усмихваше, очевидно конспирацията му доставяше удоволствие. — Можете да пуснете ключа в пощенската кутия. Ще дойдете ли пак? — попита той и се зае да пише сметката.
— Надявам се — излъгах аз. — Първо ще се обадим по телефона.
Борис позвъни отново след по-малко от час.
— В момента съм в хотел „Банхоф“. Мизерна работа! Запазил съм две стаи и за вас — бързо добави той. — Страхотно го изиграх твоя номер с таксито! Дори го повторих два пъти, наистина беше забавно.
Отново му повторих, че ще бъдем при него към 6 часа сутринта, а после двамата с Татана слязохме за вечеря.
В ресторанта нямаше и следа от американеца Фрум. Татана мълча като никога, през цялото време. Поръчах шампанско и тя изпи сама цялата бутилка, но почти не се докосна до храната. Моите опасения изглежда бяха заразни, защото дори шампанското не я развесели.
Вече пиехме кафето, когато влезе Фрум. Той се насочи право към масата си, без да погледне към нас. Аз обаче забелязах, че лицето му е леко порозовяло, с очертана бяла рязка над носа, оставена от тъмните очила. Господин Фрум очевидно бе прекарал деня на слънце. Забелязах също, че си поръча съвсем лека храна и изглежда бързаше да привърши.
Оставих Татана на масата и взех ключа от външната врата от жената на съдържателя, после се качих да приготвя багажа и го сложих до нещата, оставени от Борис. Татана се качи след няколко минути и двамата отидохме в нейната стая. Бяхме изтощени от слънцето. Легнахме на леглото и задрямахме. Аз обаче бях нащрек за най-малкия шум отвън. Най-после към полунощ се измъкнах от стаята, заключих вратата след себе си и слязох долу. Хотелът бе тих като празна църква. Навън бе изгряла луната с форма на полумесец, кафенето отсреща беше затворено и градчето спеше. Пред хотела имаше четири коли, всичките с френска регистрация, но реното го нямаше нито на площада, нито на улицата до реката. Огледах набързо ситроена — да не би някой да е изпуснал гумите или да е прекъснал захранването. Всичко беше наред и моторът запали веднага. Когато се върнах в стаята, Татана се размърда, но не се събуди.
Почаках да стане 1:45, преди да я събудя. Болеше я главата от слънцето и от шампанското и настоя да си вземе един студен душ. Наложи се на два пъти да се връщаме в хотела — предпазливо и бавно, — за да пренесем целия багаж до колата. Единственият звук, който чухме, бе крясъкът на две котки, които прекосиха улицата и изчезнаха в някаква алея.
Потеглихме малко след два. Не се виждаше никаква светлина — нито от хотела, нито от друга кола. Фаровете на ситроена осветяваха селския път далеч напред. Той беше прав и пуст, наоколо тъмнееха лозята. Карах направо, докато стигнахме до планинския път с много завои, който се изкачваше нагоре по склоновете на Юра — естествената планинска граница между Франция и Швейцария.
Татана беше спуснала назад седалката си и отново беше заспала, свита на кълбо. През следващия половин час задминах само един ТИР, който пъхтеше нагоре по острите завои. След десет минути стигнахме до границата. Дори не събудих Татана — само взех паспорта от чантата ѝ и го показах заедно с моя на двамата сънени служители, които ми кимнаха и махнаха с ръка.
Започна спускането по стръмния и пълен със завои път сред тъмните борови гори към Леманското езеро. От двете страни имаше червени и бели стълбове за маркировка по време на зимните снегове. Изпреварихме само една кола — малко семейно пежо, с мъж и жена в него. Фаровете му скоро се загубиха зад нас. Непрекъснато поглеждах в огледалото и вече бях сигурен, че никой не ни следи.