Волфрам се усмихна невъзмутимо.
— Там, откъдето идвам, казватin vino veritas— във виното е истината.Баридмай също познава този израз.
— Какво общо има това с мен?
— Повече, отколкото предполагаш — отвърна Волфрам. — След като принц Мухаммад бе победен от брат си, ти правиш всичко, за да станеш незаменим за Абдуллах. И успяваш: в момента си най-добрият му военачалник на запад. Не би се отказал от теб даже за една нощ с любимката си.
Около устата на рицаря се изписа корава линия.
— Мислех, че най-сетне си забравил Ариб — речеафшинът. — Във всеки случай през последните години направи доста опити в женски прегръдки.
Извади кърпичка и пони капчиците пот от челото си.
— Тя умее да напомня за себе си — Волфрам извади няколко писма от тъмния си кафтан и ги подаде на Хайдар. — Чети! — посочи свития на тревата младеж и обясни: — Намерихме ги в куриерската му чанта.
Афшинътзастана под фенера и набързо прочете писмата. Устните му се движеха, но не се чуваше звук. След малко вдигна рязко глава.
— Откъде ги има? — С усилие успя да запази самообладание. — Това са плановете ми за военния поход срещу Бабак през есента! Освен мен ги знаеше само халифът!
— Точно така.
Волфрам скръсти ръце.
Афшинътудари писмото. Юмрукът му трепереше.
— Кой изпраща такива неща на Бабак? Това щеше да осуети похода ми! Поражението щеше да ми струва главата!
— А сега се запитай кой би могъл да има интерес да получи главата ти.
Хайдар не отговори. Смрази го страшно предчувствие.
Волфрам се наведе към пратеника.
— Повтори какво ми каза! — Вдигна го и брутално го удари в лицето. — Хайде, говори!
Изненадан от тази безпричинна суровост,афшинътго погледна втренчено.
— Ариб — измънка пратеникът. — Даде ми писмата и каза да ги занеса на Бабак. Дявол знае откъде ги е получила.
Главата му клюмна, по напуканите устни потече слюнка.
— Аз ще ви кажа. — Волфрам пусна заловения пратеник и той падна по лице в тревата. — Вероятно е откраднала документите от спалнята на Абдуллах.
Афшинътстисна колана си с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Беше свикнал да има врагове, но никой досега не бе показал такова коварство.
— Ариб?
— Робините певици се любят с мъжете за колан или за чифт нови пантофки — отбеляза Волфрам, гледайки го изпитателно. — За първи път обаче чувам, че умеят и да мразят.
Афшинътне отговори. Някога бе предал Ариб на Харун ар-Рашид с надеждата кошмарът му да свърши. Сега обаче демоните на миналото отново протягаха ръце към него.
— Защо? — попита студено Волфрам.
Хайдар се колебаеше.
— Жени! — махна най-после. — Искат да са на първо място в сърцето на любовника си и им е неприятно, когато един заслужил военачалник се радва на повече уважение.
Волфрам застана плътно пред него и в очите му пламна зловещ огън.
— Не сме тук, за да си бъбрим за харемските интриги на една незначителна наложница на халифа! Любимката на Абдуллах иска да те унищожи и както виждаш, се справя много сръчно. Знаеш го не по-зле от мен!
Хайдар трескаво избърса челото си. Волфрам продължи настойчиво:
— Тя е поела огромен риск, за да се отърве от теб. Моята задача е да те пазя. Затова питам пак: защо?
— Откъде да знам? Вероятно иска някой от любовниците й да заеме мястото ми. Тази жена е жадна за власт, би трябвало вече да си го разбрал! Изпрати на Абдуллах документите, взети от пратеника — посъветва го Хайдар вече по-спокойно. — Тогава ще разберем на какво още е способна Ариб. Когато потъне на дъното на Тигър с прерязано гърло, ще й е много по-трудно да интригантства.
Волфрам потрепери едва забележимо.
— Прекалено е рано за това. Тя е в Багдад.
— Знам.
Афшинътсе огледа неспокойно, сякаш убийците на Ариб бяха по петите му. Пияният изхърка и се обърна на другата страна.
— Глупаво е да действаме прибързано. В случай че тя е тук по заповед на Абдуллах, кой казва, че не е изпратила и тези писма с негово знание? Не, Хайдар, твърде е рисковано. Искам да открия за какво е дошла.
Волфрам погледна надолу към канала. По водата безшумно се плъзгаха лодки и само прелитащите светлинки издаваха пътя им. Във въздуха сякаш тежеше песен, изпълнявана от дълбок женски глас. Волфрам притисна пръсти между очите си, все едно се насилваше да отблъсне спомен.
— Щадиш я, защото още я обичаш! — обвини гоафшинът. — Уличницата на халифа!
— Не!
Волфрам се обърна към него. Дълбоки бръчки се врязаха в лицето му, ръката му се сключи около камата. Острието блесна под светлината на фенера и падна на земята.