Ариб се загледа към десния бряг, където вятърът развяваше кафяви и червени парцали и деца се гонеха със смях. Сумая беше права. С годините тя се бе научила да обича Абдуллах — е, не точно да го обича, но бе започнала да му вярва. Това се оказа грешка. Щом е решил да се отнася с нея като с уличница, тя ще се държи като уличница. Ще си отмъсти, без да разчита на него. Абдуллах ще я остави да чака до деня на Страшния съд, а тя няма толкова време.
— Научи ли нещо заафшина? — попита тихо тя. — Бях те помолила да поразпиташ.
— Тук е. — Сумая се обърна със скучаещ вид към кея, където стоеше дрипав млад мъж и ги гледаше с копнеж. — Не знам защо толкова се интересуваш от него — не бил голям приятел на музиката. Разбрах, че пребивава в Багдад и ще остане, докато времето в кюрдските области затруднява воденето на войната. Живее в квартал „Харбия“ като повечето войници. Един от писарите набаридне се отделя от него — някой си Диб ар-Ракки. Впрочем много хубав мъж.
— Ар-Ракки — повтори замислено Ариб.
Ако се съдеше по името, непознатият произхождаше от Ракка. Все още се чувстваше зле, станеше ли дума забарид.Може би Диб ар-Ракки е само безобиден писар, който работи забарид,но нищо чудно и да е един от страшните им съгледвачи.
— Сигурно няма да е трудно да го прелъстя — промълви тя. — Така ще се приближа доафшина.
Сумая изпрати последен поглед към момъка на брега и поклати глава.
— Ако работи забарид,той знае, че си любимка на халифа. Може да заподозре нещо.
Една чапла разпери криле и отлетя, когато лодката мина покрай нея. Ариб се взираше замислено в далечината.
— Защо не го оставиш на мен? — попита Сумая и се наведе към нея. — Никога не съм…
— Никога не си правила любов с човек отбарид? — засмя се Ариб. — Смяташ ли, че ще узнаеш каквото искам?
Сумая направи възмутен жест.
— Откакто свободните жени се забулват, мъжете станаха лесна плячка — заяви важно тя. — Само като видят гладка бузка, подскачат като мъжки камили.
„Едната ми приятелка е пияница, а другата не може да различи евнух от мъж — помисли си Ариб. — Добра войска съм събрала, за да я изправя срещу най-добрия военачалник на халифа!“
— Е, добре — кимна. — Ти ще се заемеш с онзи Диб ар-Ракки, а аз ще ида при братята на Абдуллах да си потърся нов закрилник. По-добре да са повече!
4.
Сумая сдържа думата си и планира гонитбата на тайнствения човек отбаридкато военен поход. Тласкана от любопитство, в дома на Исхак в квартал „Русафа“ на източния бряг се появи Такруб. Двете с Ариб гримираха Сумая вейванаи накъдриха русата й коса. Подчертаха очите й скухл,накрая заедно избраха най-хубавите брокатени дрехи.
— Вярно ли е, че младият Ал-Кинди* дошъл при теб? — попита любопитно Такруб.
Докато рисуваше устните на Сумая, тя оглеждаше преценяващо тъмносинята дреха на Ариб. Вероятно се опитваше да пресметне колко е струвал платът и кой е шивачът.
— Разправят, че те разпитвал за песните ти, защото в момента пишел книга за известните певци.
Такруб обикновено не се радваше на успехите на друга кайна, затова Ариб предпочете да си замълчи. Вдигна едно златно елече и го подаде на Сумая. После вдяна копринен конец, за да зашие разхлабена перла.
— По-добре си потърси богат благодетел — посъветва я Такруб, като не получи отговор. Нацупи се и добави злобно: — Така или иначе музиката се прави от мъже, а жените я учат наизуст.
— Всеки папагал може да учи наизуст — отвърна кратко Ариб. — Кой е казал, че в хрониките не може да се пише и за жени?
Двете робини се разсмяха.
— Това ли искаш? — подвикна Сумая. — Тогава по-добре преследвай Ал-Кинди, а не онзиафшин!
Последва чакане, което се стори на Ариб безкрайно. Ходеше напред-назад из обления от слънце двор като тигрица в клетка, качваше се в стаята си, после се втурваше надолу към портата. Накрая Такруб предложи да я заведе в двореца на новия си господар. Зубайда я бе продала на един от братята на Абдуллах и тя се чувстваше почти като негова съпруга. Принцът, разбира се, не подозираше, че заедно с красивата певица е купил и нероденото копеле на един евнух.
Господарят на Такруб, тъмен мъж в началото на трийсетте, имаше подчертано предпочитание към добрата и обилна храна. Това вече личеше, а и причиняваше неприятна миризма от устата му. Ако се вярваше на Такруб, веднъж повърнал върху голото й тяло, защото объркал реда между яденето и секса. Името му беше Мухаммад — като нещастния си брат, станал жертва на войниците на Абдуллах. Очевидно Харун ар-Рашид не е проявявал голяма изобретателност, когато е давал имена на синовете си.