5.
Войната с кюрдите се проточи няколко месеца. В края на 818 година по християнското летоброенеафшинътвсе още не се бе завърнал в Багдад. Целият град говореше за Ариб. Жените в харемите клюкарстваха за любовните й връзки, шокирани, но и изпълнени със завист. Докато пируваха, младите мъже мечтаеха да се доберат до нея, а онези, които й се бяха наслаждавали, не спираха да се хвалят. Отхвърлените й любовници съчиняваха меланхолични стихове. Принц Мухаммад не сдържа обещанието си да представи Ариб на чичо си Ибрахим.
Празникътсадак,с който отбелязваха зимното равноденствие, наближаваше. Въпреки че от няколко дни цареше леден студ, целият град се събра на поляните край реката, за да проследи тържествената процесия по водите на Тигър. По осветените улици и мостове се срещаха бедни и богати, християни и евреи, мюсюлмани и поклонници на огъня* — празникът произлизаше именно от тази стара религия. Ариб също облече празнична червена дреха, подарък от любовник, сложи отгоре подплатена наметка от най-фина нишанурска вълна и се смеси с народа. Спешно се нуждаеше от развлечение.
От източния бряг, където бе застанала, реката се виждаше много добре — от Главния чак до Долния мост. Там живееха богатите, затова около нея стояха много влиятелни държавни служители с робините си. Край водата се бяха събрали мъже с дайрета и флейти. Десетки образуваха кръг около тях, пляскаха в ритъма на мелодията и танцуваха. На почти всички покриви горяха огньове и потапяха цял Багдад в трепкаща светлина, красива и заплашителна едновременно. Над пламъците прелитаха ята птици и черните им тела се плъзгаха безшумно към висините. Ариб познаваше прастария обичай от детството си. Внезапно я обзе надежда той да й донесе щастие и благословия през новата година.
— Ето къде си била!
От мрака изникна клатещ се фенер и освети величествената фигура на евнуха Джухар. Обикновено той я придружаваше при нощните й обиколки, но днес Ариб го бе забравила.
— Защо изчезна, скъпа моя? Имам новина за теб и се наложи да те търся из целия този Содом и Гомора.
Застанал на известно разстояние, един от младите братовчеди на Абдуллах и хвърляше пламенни погледи. Следваше я още от началото на вечерта. Джухар го посочи ухилено.
— Младите мъже падат на тълпи в краката ти. Вярно ли е, че притежаваш магична сила?
Ариб се засмя така силно, че едва не се задави.
— Тараб— опиянението от музиката! Това нещо е за бледи младежи и за болни от любов, драги. Какво има?
Евнухът й подаде малко листче.
— Преди малко го донесе пратеник. — Белите му зъби блеснаха под светлината на фенера. — От твоя господар.
Ариб взе писмото и излезе на светло. Абдуллах даваше воля на гнева си: забавлявала се с братята му, но не и с онзи, заради когото била заминала за Багдад. Нямало ли най-после да излезе пред Ибрахим и да пее? Времето го притискало: престолонаследникът Али ар-Рида умрял от загадъчна смърт. Оттогавашиититевисоко провъзгласявали, че именно той е отровил техния свещенимам.
Ариб вдигна поглед. „Напълно е възможно — помисли си тя, — но дори слухът да е верен, Абдуллах никога нямаше да го признае.“
„Ако не успея да си възвърна трона, съм изгубен — пишеше по-нататък господарят й. — Сложил съм съдбата си в твоите ръце. Ако ти не ме спасиш, какъв изход ми остава? Забрави гнева си, хубавице моя, умолявам те! Само ти можеш да избавиш своя роб от смъртта. Кълна се да ти подаря свободата и да се оженя за теб…“
Следваха още ласкателства.
Ариб отпусна ръце с писмото. Абдуллах явно бе затънал до шия. „Женитба — това ти се иска, нали?“ — помисли си иронично тя. Като негова законна съпруга ще му дължи вярност и послушание, а той не заслужаваше нито едното, нито другото. Когато искаха да получат нещо от жената, мъжете ставаха поети. А когато я захвърляха заради друга жена, тонът им бързо преминаваше в проза. Върна писмото на Джухар.
— Какво ще правиш? — попита тихо евнухът. — Дойде в Багдад, за да изпълниш поръчението на Абдуллах.
— Иска му се — отвърна сухо Ариб. — Дойдох, за да извлека изгода за себе си от поръчението на Абдуллах.
Обърна се надолу към преградената от хиляди осветени ладии и тръстикови лодки река, която се виеше през града като огнена змия. Можеше да се добере доафшинасамо чрез халифа, все едно дали той се казваше Ибрахим или Абдуллах. Ако планът на господаря й успееше, той щеше да й бъде длъжник. В противен случай с лекота щеше да завърти главата на неопитен владетел като Ибрахим и да му поиска главата на Хайдар. Ако се вярваше на слуховете, той не притежавал повече разум от онова, което при всеки удобен случай щръквало между краката му.