— Не! — изпищя майката и се втурна да защити детето си.
Хайдар вдигна ръка и даде знак на един от хората си. Момичето забеляза невярващия поглед на младия войник.Афшинътвластно повтори жеста. С треперещи ръце войникът изви главата на майка й назад и заби камата си в шията й. Писъкът й заглъхна в предсмъртно хъркане. Кръвта й опръска лицето и дрехите на войника. Въпреки това майката не падна, а се вкопчи в ръкава му. Ужасен, младият войник се опита да се освободи. Разкрещя се, заудря я в паника, задърпа ръкава си и се опита да счупи пръстите й, само и само да се изтръгне от желязната хватка.Афшинътизруга грозно. Стигна до войника само с няколко крачки и с уверено движение преряза гърлото на умиращата. Главата й падна настрана.
Ариб трепереше така силно, че зъбите й тракаха. Теодора понечи да я притисне до гърдите си, но момичето не й позволи. Пищеше с все сила, дращеше и хапеше. Въпреки това певицата успя да хване ръцете й и я вдигна. Почти ослепяла от ужас, Ариб видя как войниците подкараха гостите към задната част на залата.Афшинътвървеше към тях през трупове. Теодора спря. За миг погледите им се срещнаха и лицето на мъжа потръпна.
В следващия миг кайната скри момичето зад завесата. Ариб едва сега забеляза тайната вратичка в украсата на стената. Теодора влезе в тунела, без да изпуска малката от ръцете си. Студен въздух удари момичето в лицето и тъмните сенки на нощта я погълнаха.
2.
Следващото утро започна привидно мирно. Небето се оцвети в светлосиньо, пронизано от златни ивици. Планините на Хорасан стърчаха голи и мрачни, сипеите сияеха в розово. Някъде далеч сред изпаренията на хоризонта река Аму Даря се спускаше от ледниците на Памир към невидимото Аралско море. Дървените колела, които изпращаха водата на малката река Балх към нивите, все още почиваха. Виждаше се само едно село, изгубено в широката долина.
Комините пушеха и над равнината се носеха гъсти кълба дим. Няколко овце и двугърби камили от Бактрия си търсеха трева. Над заграденото място се издигаше навес, изграден от едри камъни. Днес там бяха намерили убежище не пастири, а две крехки жени.
Ариб се събуди с треперещи крайници и без да разбира, вдигна поглед към дъсчения покрив над главата си. Усещаше само сковаващ студ. Около нея цареше плашеща тишина. Роби не затръшваха вратите, не се чуваха и търговци на плодове, които шумно да хвалят стоката си от улицата. Силен порив на вятъра раздруса стената, ала въздухът не ухаеше на прясно опечен хляб. Някой влезе и тя позна лицето с тъмни вежди, обрамчено от руса коса. Теодора.
— Бог е милостив! — възкликна робинята. — Радвам се, че се събуди. Вече се бях уплашила, че ще те изгубя.
По бузите й потекоха сълзи. Тя грабна Ариб в прегръдката си и скри лице в гъстата тъмна коса.
— Знам какво изпитваш — зашепна задавено тя. — Знам, повярвай ми. Баща ти ме прие в дома си след смъртта на първия ми господар. Беше добър с мен. И аз като теб изгубих всичко.
Ариб не усещаше прегръдката. Взираше се право пред себе си и мълчеше. Думите се удряха в лицето й и отхвръкваха. Не помнеше как се е озовала тук, но и не искаше да узнае. Всяко движение й причиняваше болка.
Теодора я хвана за раменете и я отдалечи малко от себе си, за да види лицето й.
— Хайде, Ариб, стани. Не можем да останем тук.
Момичето не реагира.
— Трябва да си силна — закле я гъркинята. — Иначе и ние ще умрем. — Плесна я по бузата, за да я накара да я погледне. — Знам колко ти е трудно, но трябва да се махнем от тази долина. След малко ще дойде едно момче. Ще ни донесе храна и други дрехи. Хайдар вече те търси. Сигурно няма да се откаже, докато не те намери. И двете сме облечени като богати жени и веднага ще ни познаят…
Гласът й пресекна.
Погледът на Ариб се проясни. Гримът на кайната се бе размазал. По бузите й се спускаха черни вадички, сякаш бе плакала, червилото на устните й се бе изтрило. Ариб забеляза, че двете тънки руси плитки на слепоочията й са разплетени. Постепенно споменът се върна. Двете с Теодора тичаха през града. Певицата я водеше за ръка. Навън беше тъмно. Ариб се спъваше, робинята я изправяше и продължаваше да тича. И така много пъти.
Жената я разтърси леко.
— Пътят на керваните не е далеч. Знам, опасно е, но нямаме избор. Ще намерим пътници, към които да се присъединим. Иначе сме загубени — изохка тя и очите й се напълниха със сълзи. — Кажи нещо, Ариб! Говори ми, моля те! Родителите ти са мъртви, но ние можем да се спасим!
Ариб протегна ръка и попипа следите от сълзи по бузите на Теодора. Черните вадички й припомниха пръскаща кръв… и окървавеното лице наафшина.