Евнусите забързаха към отсрещната страна на двора, където сенките постепенно се удължаваха.
— Поръчано ми е да прелъстя Ибрахим — продължи Ариб. — Но смятам да се възползвам от възможността и да омагьосам и този непознат, щом свърша с халифа. Диб ар-Ракки никога вече няма да се изпречи на пътя ми!
— Ядосана си, защото той е единственият мъж в Багдад, който не се прехласва по теб, нали?
Устата на Исхак се разтегна в усмивка. Ариб се готвеше да отговори остро, но той продължи сериозно:
— Променила си се.
Накара я да седне и се отпусна до нея.
— Какво ти става? Откакто си отново в Багдад, се хвърляш в празници, започваш нови връзки. Сякаш искаш да се опияниш. Разправят, че си изневерила на господаря си с всички благородни хорасанци в града. Братът на Абдуллах е изцяло в твоя власт. Синовете му са луди по теб, даже се говори, че именно ти си ги посветила в тайните на любовта.
— Те са разглезени младежи, но стават да си убиваш времето — обясни презрително Ариб. — Кой знае, един ден някой от тях може да стане халиф.
— Само който няма ум, строи славата си единствено върху страстта на мъжете — отсече безмилостно Исхак. — Вече си изгубила благоволението на Абдуллах заради по-млада жена. Как мислиш, докога ще продължаваш така? Още пет години? Или седем?
Ариб мълчеше упорито, ала стискаше чашата си с две ръце. Никой не й беше говорил по такъв начин.
— И колко още ще можеш да го понасяш? — продължи той. — Един миг опиянение, а после си още по-самотна от преди. Нима това те прави щастлива?
Ариб изпи виното си.
— Единственото, което прави живота поносим, е парфюмираният дъх на мъж. И твърдата му мъжественост.
Исхак се покашля.
— Ти пееш, за да прелъстяваш мъжете, а някога ги прелъстяваше, за да ти позволят да пееш. В гласа ти имаше магия, защото не се преструваше. Овладяла си изкуството да вълнуваш душите.
Ариб се изсмя горчиво.
— Мъжете искат да видят да се вълнува само едно и това са слабините им. — Предизвикателно отметна глава назад. — Добре би било да си спомниш на какво си ме научил: кайната е съвършената прелъстителка. Омагьосва всички сетива, не само ухото. — Помълча и продължи по-тихо: — Прелъстителката няма душа.
— Ами ако все пак има? — попита неумолимо Исхак. — Създаваш си врагове, Ариб. Откакто Ибрахим те покани, Такруб отказва да разговаря с него. Дори мен не иска да види. Пред вратата ми се трупат младежи, които си дарила с благоволението си, и не изглеждат никак мирно настроени, драга.
Понечи да сложи ръка на рамото й, но Ариб го отблъсна сърдито.
— Ще ти купя колкото искаш въоръжени евнуси. Мухаммад ми се отплаща щедро за всяка нощ.
— Много си наранена, нали?
Ариб надигна чашата, ала Исхак я взе от ръцете й.
— Създаваш си врагове — повтори предупредително. — Не знам как се справяш с младите мъже, но с твоя език упражняваш насилие също като воин с камата си. Искаш да отмъстиш за нещо, обаче отмъщението на всяка цена ще се обърне срещу самата теб.
Ариб не отговори, ала устните й затрепериха.
— Спомни си момичето, което някога дойде при Зубайда — заговори почти шепнешком тя. — Момичето, което се стряскаше от всяко докосване. Което се вцепеняваше от страх, ако някой мъж го погледне. Исках да се самоубия, но нещо ме задържа жива. — Гласът й пресекна. — Мисълта за отмъщение. Да отмъстя на човека, който ми причини това. Дори ако отмъщението ме унищожи!
Падна мрак. Само ромоленето на фонтана нарушаваше тишината.
— Човек не може да избира съдбата си — промълви след малко Исхак. Беше достатъчно умен, за да не я докосва. — Ние можем само да определяме как ще живеем със своята съдба. Това, което си сега, не го е направил никой друг, освен ти самата.
Ариб се опита да задържи сълзите си, ала не успя. Исхак я привлече към себе си и тя заплака на рамото му.
— Унищожавам душата си — пошепна задавено тя. — Знам го, но не мога другояче.
Вкопчи се в него като изгубено дете. Той не каза нищо. Просто я държа здраво, докато сълзите й пресъхнаха.
— Може би вече няма нищо за унищожаване — рече по някое време Ариб. Освободи се и застана под студения фенер в мрака. — През нощта, когато Харун ар-Рашид ми отне честта, душата ми умря.
8.
Дойде краят на юли 819 година по християнското летоброене, ала за Волфрам датите вече нямаха значение. От седмици горещината и задухата захлупваха Багдад. Близките блата около Тигър ги всмукваха като гъба, а дългоочакваната буря така и не идваше.
Волфрам вървеше къмхамама„Харбия“, непосредствено зад едноименната джамия във войнишкия квартал. Когато простата кирпичена баня отваряше за жени, на покрива се събираха новобранци и надничаха през отворите. Днес обаче покривът беше като изметен — сега беше часът на мъжете.