В този миг се намеси мъжът, нападнат от тримата евнуси. Обхвана черкезина изотзад в целеустремена, задушаваща хватка и успя да го обезвреди.
Дишайки тежко, Волфрам застана срещуафшина.С последни сили двамата мъже излязоха от убийствената горещина на парната баня и спряха в преддверието, франкът жадно пое хладния въздух. По кожата му се стичаше студена пот. Наложи се да се опре на стената. Претопленото му тяло се охлаждаше бавно. Иафшинътбеше смъртноблед, устните под влажната брада бяха посинели. Пъшкайки, Волфрам се погледна. По гърдите и ръцете му лепнеше съсирена кръв.
— Хората на Ариб — обясни задъхано той и посочи към парната баня, където тялото на изгубилия съзнание великан препречваше вратата. Отвътре струеше пара. Привлечени от шума на битката, двамата старци от курните се бяха приближили и зяпаха любопитно, Фаик дотича от помещението за почивка. Загубилият съзнание евнух лежеше в локвата кръв, изтекла от тялото на другаря му. Волфрам осъзнаваше, че трябва да изнесат евнусите на хладно, но все още дишаше тежко и мъчително, Фаик се затича по коридора и завика за помощ.
Афшинътпритискаше ръка върху корема си. Между пръстите му течеше кръв. Докато робите влачеха припадналите към хладното помещение, Хайдар проговори глухо:
— И аз си помислих, че е любовен поздрав от нея.
— Ариб! Винаги Ариб! — изфуча Волфрам. — Говори най-сетне, Хайдар! Какво иска тя от теб?
Афшинътне отговори. Изчака, докато дишането му се успокои. Наоколо се събираха любопитни, жадни да хвърлят поглед към мъртвия. Фаик и слугите трудно ги удържаха.
— Не знам.
Прислужниците от банята изнесоха трупа и зяпачите им направиха място да минат. Загубилите съзнание евнуси бяха положени на пода. Единият все още беше безжизнен, но другият се оправяше бързо.
— Какво означава това? — настоя Волфрам. — Тя иска живота ти, а ти твърдиш, че не знаеш защо. — Посочи раната наафшина,която продължаваше да кърви. — Не ти вярвам!
Хайдар се колебаеше.
— Добре, де… Възможно е да знам причината — призна неохотно. — Ако не лъже, тя произхожда от рода на Бармакидите. Аз съм войник на халифа. Изпълних дълга си и унищожих семейството й.
Волфрам си спомни миналото. Ариб бягаше. Съвсем ясно бе видял отчаянието в тъмните й очи. Какво, за бога, се бе случило тогава? Пак му се зави свят и се наложи да се облегне на стената.
— Престани най-сетне да виждаш в нейно лице момичето, което си обичал! — чу заклинателния глас наафшина. — Приеми каква е днес: най-покварената от всички уличници, по-жестока от всеки войник. — Посочи двамата евнуси: черкезинът се размърда и простена, чернокожият продължаваше да лежи в безсъзнание на пода. — Разбирам чувствата ти — продължи по-спо-койно. — Имаше време, когато и аз се чувствах като теб. Ала Ариб вече не е, каквато беше. Не бива да продължаваш да я щадиш.
Волфрам бавно плъзна ръка по стената, все още в колебание.
— Прав си — отговори след малко и решително вдигна глава. — Поканиха ме на пир при халифа, макар да не съм от обичайните му сътрапезници. Ще я видя там.
Най-сетне щеше да настъпи мигът, когато отново ще се изправи срещу нея. Макар да се подготвяше за този миг от години, пулсът му отново се ускори.
Афшинътмълча дълго.
— Не бива да го правиш — промълви най-сетне.
Волфрам проследи с поглед как Фаик и слугите вдигнаха черкезина и го понесоха към помещението за почивка. Извлякоха и другия евнух и локвата кръв, в която бе лежал, се размаза в широка следа. Посочи я и плю презрително.
— Какво може да се случи? Да, прав си: вече няма да позволявам да ме правят на глупак. Ариб е собственост на Абдуллах ал-Мамун. Отишла е при Ибрахим — това е ясен знак, че е тук по поръка на господаря си. Планът е много прост и се питам защо досега не го проумявах. Това е много по-евтино от война, а и всеки знае, че жените и музиката са голямата слабост на Ибрахим.
Афшинътпоклати глава.
— Ариб е тук вече почти година. Защо досега не се опита да се приближи до халифа? Според мен идеята да пее в двореца е на принц Мухаммад.
— Предложение на един от мъжете, с които споделя леглото — подхвърли презрително Волфрам.
Спомни си доносите на съгледвача за посещенията на Ариб при принца и целият се скова. Гласът й отекна в главата му с болезнена яснота. Напразно се опита да прогони спомена за пеещото момиче в тревата. По онова време беше готов да рискува живота си, за да чуе отново гласа й. Раната на гърдите му пареше, а съмнението в погледа на Хайдар още повече разпали гнева му.