Турският командир даде заповед на хората си. Неколцина войници се хвърлиха срещу тайната врата. Налегнаха с всички сили, дървото заскърца и започна да се чупи. Докато мъжете сечаха вратата с мечовете си, за да отворят пътя, командирът им се приближи към Ариб.
— Добре ли си?
Ариб се уви в наметката и кимна безмълвно.
— Хората ми завзехаМадинат ас-Салями двореца. Опитаха да ни спрат, но седалището на владетеля отново е в ръцете на истинския халиф. Ибрахим няма да стигне далеч.
Наемникът подаде ръка на Ариб и й помогна да стане. По нищо не личеше какво мисли за полуголата куртизанка, твърде скъпа за войник като него.
Пътят обратно към „Русафа“ продължи цяла вечност. Най-сетне портата на Исхаковата къща се затвори зад нея и тя остана сама. Веднага отиде вхамамаи започна да се мие като побъркана. Миризмата на розова вода, която иначе я облекчаваше, днес пареше в носа й. Натрапчивият парфюм на Ибрахим сякаш бе полепнал завинаги по нея. Обезумяла, отново и отново се поливаше с вода, която се смесваше със сълзите й. Ариб мръзнеше, разранената й кожа пареше, но продължаваше да се търка с грубата козя ръкавица. От нея течеше кръв, но тя не беше в състояние да изтрие от паметта си лицето на Волфрам. Големият тас падна от ръцете й и се изтърколи по пода. Ариб бавно се отпусна върху мрамора.
— Какво направих? — пошепна отчаяно тя. — Какво направих?
10.
След случилото се в двореца Ариб не смееше да гледа никого в лицето, даже Исхак. Скри се вхаремана халифа, където жените на Ибрахим очакваха със страх пристигането на новия си господар.
Денят беше 26 август 819 година по франкския календар. Небето се смрачаваше. Събираха се облаци, вече падаха първите капки дъжд. На хоризонта се търкаляха гръмотевици и предвещаваха отдавна очакваната буря. Както винаги, когато наближаваше буря, Ариб се скри във вътрешността на къщата. Нахлу вятър и пламъчетата на газените лампи запушиха. Тя неволно си спомни приказките, с които бе израснала: в пушека дебнат създанията на дяволското божество Ахриман*. Ала дори всички демони на света не бяха в състояние да я измъчват по-тежко от мислите й за Волфрам.
Отново извади от ръкава си писмото, получено преди няколко часа, и го прочете.
Мила моя Ариб,
Ще лежа в краката ти до края на времето. Знам какви усилия ти е струвало моето поръчение. Повярвай ми, любима, и аз почти се отчаях от мисълта да те изпратя в обятията на чичо си. Но вече всичко свърши. Ти предотврати войната, на теб дължа трона си.
Ибрахим ал-Махди избяга и се изплъзна от справедливата присъда. Ще обявя брат си Мухаммад за престолонаследник и ще се помиря със семейството си. Ала първо ще дойда при теб: още тази нощ ще пристигна в Багдад и най-сетне ще те заключа отново в прегръдките си. Очаквай ме!
Вечно твой роб Абдуллах ал-Мамун
Ариб небрежно пусна писмото. Вече не вярваше в обещанията на Абдуллах. Предвидливиятафшинсе бе оттеглил в провинциалния си имот и нямаше да посрещне халифа, но Ариб не се съмняваше, че Абдуллах ще го помилва. Способните военачалници не бяха много. Доколкото знаеше, Волфрам все още се намираше в Багдад и живееше в дома наафшина.Никой освен нея не знаеше каква роля е играл в битката за трона.
Бурята тласкаше дъжда пред себе си и той напредваше като сива стена. Гладкият мраморен под в двора беше целият във вода. На всс по-кратки интервали в мрака проблясваха светкавици. Халифът щеше да пристигне само след няколко часа.
Ариб стисна амулета на Теодора и застана пред раклата си. Най-отдолу, скрит под скъпи брокати, намери простичкия изар, с който можеше да скрие главата и лицето си. Светкавица потопи двора в ослепителна светлина. Веднага последва гръм, толкова силен, че лампите затрепкаха. Ариб отскочи назад, сякаш бе чула тимпаните на Страшния съд. После решително се уви в изара и се промуши през открехнатата врата. Евнухът, който стоеше на пост, щеше да я сметне за слугиня, изпратена на пазар.
Дъждът плисна в лицето й. Нова светкавица освети нощта, гръмотевица се затъркаля между каменните палати. Ариб се опита да успокои свирещото си дишане. Пое към квартал „Харбия“. По небето се гонеха черни облаци. Мократа дреха се свлече от главата й и грижливо навитите къдрици увиснаха по раменете и гърдите. Стъпваше в калта, без да се притеснява за брокатените си пантофки. Както преди много време в планината Тавър сърцето й биеше в гърлото. Съзнаваше, че ще разруши всичко постигнато — славата си, измамната власт над живота си — ала не остана да чака в харема на Абдуллах.