Останала без дъх, стигна до къщата наафшинав източната част на „Харбия“ и се облегна на вратата от кедрово дърво. Стените враждебно се издигаха над нея. Трепереше от студ. Абдуллах ще пристигне в двореца и ще побеснее от гняв, като не я намери. Ами акоафшинътвсе пак си е дошъл? Ариб се загърна в мократа дреха и почука на вратата.
Някой вдигна резето и веднага й стана горещо, макар да беше мокра до кости. Косата й лепнете по бузите.
Волфрам застина неподвижен. Както някога, косата му беше непокрита и Ариб веднага забеляза острите линии от двете страни на носа и пресния белег на брадичката. Носеше само отворена на шията риза и панталон. Дясната му ръка, опряна върху касата на вратата, й препречваше пътя. Лявата се сключи около колана. Сините очи изглеждаха необичайно тъмни. Около устата му се очерта корава линия, мускулите на голите ръце се опънаха.
Ариб очакваше да види слугата му, не самия него, и си бе приготвила първото изречение. Ала като го видя неочаквано плътно пред себе си, от устните й не излезе нито звук. Светкавица разкъса небето и потопи фигурата му в синкава светлина. Ариб потрепери.
Волфрам очевидно нямаше намерение да я покани да влезе.
— Каква чест! — проговори най-сетне той. Гласът му не бе променен: същото страстно звучене под овладяната повърхност. И недвусмислен сарказъм. — Самата Ариб е дошла да изпробва изкуството си върху мен. Нима нямаш робини, които да ти спестят усилията?
Ариб не понесе погледа му и сведе ресници.
— Трябва да говоря с теб.
Той се наведе леко напред, без да свали ръка от вратата. Очите му светеха стъклени под сиянието на факлите. Дъждът мокреше косата му. Все още я носеше дълга до раменете.
— За какво? — попита студено. — За хората, които вече тежат на съвестта ти? Или за мъжете, с които си спала, за да постигнеш целта си?
От косата на Ариб също течеше вода. Тя се извърна и огледа тъмната уличка, но никой не бе излязъл под проливния дъжд. Двамата бяха сами.
— Мислех те за мъртъв! — пошепна.
Някъде шумно се затръшна прозорец. Волфрам стисна камата в колана си. От непосредствена близост тялото му излъчваше сдържана, заплашителна сила.
— Затова ли утоляваше жаждата си за власт в постелята на четирима халифи?
— И какво, ако е така? — отвърна гневно Ариб. Трепереше от студ, но тонът му я нараняваше още по-силно. Високомерието му я вбеси. — Не знам какво си търсил ти у робините си. За мен обаче тези мъже бяха единствената възможност да правя онова, което ме държи жива. И преди да попиташ — продължи предизвикателно тя, — ще ти кажа: да, понякога изпитвах наслада!
Волфрам я сграбчи за ръката и я блъсна грубо към рамката на вратата. Ариб не можеше да диша. Той извади с плавно движение камата си и я опря в гърдите й. Стисна дръжката с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха, но Ариб забеляза, че погледът му е устремен в някаква точка зад нея.
— Направи го, какво чакаш! — извика тя и отметна мократа си коса. — Направи го, но ме гледай в очите!
Волфрам се подчини. Лявата му ръка безмилостно я притискаше към касата на вратата, факлата хвърляше трепкащи сенки върху лицето му. Вдигна оръжието и ръката му затрепери от напрежение.
— А ти? — попита твърдо тя. Не направи опит да избяга. — Какво извърши заради онова, което те държи жив?
Волфрам не се помръдна.
— Прав си — кимна Ариб. — Имаше време, когато почти бях забравила каква съм била някога. Ала когато последвах Ибрахим, преживях най-страшния миг в живота си.
Волфрам разхлаби хватката. Хвърли оръжието на пода с гневен вик. Желязото се удари със звън в мрамора. Ариб въздъхна.
Вратата се затвори с тихо щракване. Стояха на течение в коридора, осветен само от една факла. Голите стени блестяха. Ариб изтърси водата от горната си дреха и потрепери.
Волфрам явно не усещаше студа.
— А Хайдар? — попита той с режещ глас. — Искаш да му вземеш живота!
— Какво знаеш ти? — изсъска тя. — Последния път, когато се видяхме, аз бягах, спомняш ли си? Осъждаш ме, без да знаеш какво ми е причинил.
Той се приближи към нея и я блъсна в стената.
— Тогава ми кажи!
Ариб се олюля. Изведнъж я обзе страх. Притисна се върху студения камък, усети мокрите дрехи по гърба си. Представата да разкаже на Волфрам за преживяното се оказа много по-страшна от самата случка. Имаше чувството, че ще му позволи да влезе в стаята, където я бяха изнасилили и унижили. Тогава никой не повярва, че е станало против волята й. Защо той да й повярва?