— Лъжеш! — изпищя Ариб и се освободи от ръцете й. — Проклета робиня! Мръсна лъжкиня!
— Млъкни! — изшътка й Теодора и страхливо се огледа наоколо.
— Лъжеш! — повтори вбесено Ариб. — Искам да си ида у дома. Татко ще те накаже, да знаеш…
Момичето пое шумно въздух и изохка мъчително. Пръстите й се сковаха и тя изгуби контрол върху тялото си. Искаше да пищи, но не усещаше устните си. Светът се разми пред очите й. Стана й студено. Думите на Теодора бавно проникнаха в съзнанието й. Внезапно миналата вечер оживя пред нея и всяка отделна картина се повтори в подробности. Съзнанието й немилостиво бе запечатало избиването на семейството й. Ариб избухна в сълзи и се разтрепери с цялото си тяло. Притисна се до гърдите на Теодора, усети топлината й и лека-полека се успокои. Крайниците й се раздвижиха.
— Не плачи, не плачи — повтаряше безпомощно робинята и я милваше по косата. — Всичко ще се оправи.
Ариб плака, докато се изтощи напълно.
По някое време се появи момчето. Донесе хляб, козе сирене и няколко мръсни дрипи. Брадичката му едва бе започнала да се окосмява, ала когато Теодора му говореше, мършавото му тяло неволно се стягаше, сякаш беше готов да избие цели орди неверници, за да я защити. Кайната свали накитите си и ги зави в парче плат, откъснато от ръкава на робата. Помоли Ариб да облече дрехите на момчето и да му даде своите. Момичето беше твърде изтощено, за да се възпротиви. Нахлузи широк и твърде дълъг за нея панталон от груба материя. Облече риза с неопределим цвят, воняща на пот и добитък, и я пристегна с колан. Накрая се уви в наметка от груба бозава вълна. Теодора също свали скъпоценната си дреха. След като се преоблече, завърза вързопчето с накитите си от вътрешната страна на панталона.
Ариб забеляза, че момчето ги наблюдава тайно през процеп в стената. Когато Теодора излезе, тръгна след нея и през цялото време я зяпаше. Миришеше като цяло стадо кози. Кайната му каза няколко мили думи и хлапакът най-сетне се съгласи да си тръгне, макар и с видимо разочарована физиономия.
Теодора подаде на Ариб комат хляб с парче гранясало сирене и я помоли да яде. Момчето бе набрало и малко плодове от околните градини. Ариб остави храната върху утъпкания под. Едва сега забеляза овчите изпражнения в ъгъла и стомахът й се преобърна. Уви се в дрипите и отново затрепери.
— Моля те, трябва да ядеш! — зашепна заклинателно Теодора.
Вече бе изтрила грима от лицето си и макар да беше почти на двайсет, изглеждаше на възрастта на Ариб.
— Колкото и да нямаш апетит, нуждаеш се от сила.
— Хлябът е лош — поклати глава Ариб. — Не ям престоял хляб.
Слънцето отдавна бе изгряло, ала тя продължаваше да мръзне. Дрехите й бяха груби и мръсни.
Теодора отново сложи парчето хляб в ръката й.
— Вярно, хлябът не е хубав, но нямаме друг. Хапни и ще ти стане по-добре.
Ариб знаеше, че робинята е права, струваше й се обаче по-лесно да се предаде, отколкото да понася болката. Посегна колебливо към хляба. Корав като камък, острите ръбчета се врязваха в устата й. Намокри го със слюнка и й стана гадно. Въпреки това преглътна няколко хапки.
— Какво ще правим сега?
Теодора също дъвчеше с видимо отвращение.
— Цяла нощ мислих за това — призна тихо тя. — Хайдар… — млъкна изведнъж и погледна изпитателно Ариб. — В никакъв случай не бива да оставаш тук, момичето ми — заяви тя и видимо доби отново смелост. — Важно е да стигнем до пътя на керваните! Ще те заведа в Рей*, при чичо ти. Пътуването ще трае дълго, защото и двете не сме свикнали да вървим пеша. Пътищата са несигурни, но ще се опитаме да продадем накитите ми за повечко пари. Ако намерим керван, ще се справим.
Теодора млъкна и втренчи поглед в утъпкания глинен под.
Ариб не беше сигурна, че робинята вярва в думите си, но кимна.
— Амиафшинът? — попита тихо тя. — Ще ни търси, нали?
Теодора мълча дълго. Най-сетне вдигна глава и отговори:
— Цяло чудо е, че още не ни е намерил.
3.
Планината Хорасан стърчеше пред тях като непреодолима бариера. Пътят минаваше през прашна равнина. Самотните пътници, тръгнали към каменния великан, изглеждаха безкрайно малки. В сенките на голите склонове Ариб се чувстваше изгубена. Сипеят беше с цвят на избелели от слънцето кости, а местността — по-празна от сърцето й. По тези места със солена почва растяха само няколко вида храсти и дървета. Изкуственото напояване бе отдавна забравено. От пустотата наоколо й идеше да закрещи.
По прастарите търговски пътища от Китай пристигаха коприна, нефрит и чай. Прекосяваха цяла Азия и образуваха шарки от магичен килим, в който градовете бяха втъкани като възли. Всъщност легендарният път на керваните, натоварени с коприна, представляваше просто мрежа от укрепени пътеки. Ариб и Теодора вървяха по път, който прекосяваше овощни градини и долината на Аму Даря и навлизаше в степта. Заобикаляше заледените върхове на високото плато и завиваше на запад северно от могъщия масив. От време на време се натъкваха на реки, по чиито брегове растяха тамариски и други издръжливи растения.