Исхак се върна с несигурни крачки. Вдигна наметката, с чиято помощ бе опазил ценния товар, и сложи на пода нов поднос с бадемови сладкиши. Понесе се аромат на мед, накълцан шам-фъстък и прясно смлени бадеми.
— Великолепно! Нужна ми е още една песен за утре следобед. На служба съм и халифът иска да чуе нещо ново.
— Още не съм пил достатъчно, за да композирам — провикна се Алуя и Сумая се закиска.
— Тук ще намерим нещо — рече тя и вдигна писмата. — Я да видим…Дорде луната свети от небето, на мъката ми тя ще е свидетел…Не, това е малко безвкусно. Всеки месец имаме пълнолуние, нали? — Продължи да прелиства. — Онзи красив хорасанец пише хубави стихчета… как се казваше, Мудабир или Ибн ал-Мудабир? Все едно, днес няма нищо от него. О! Какво ще кажете за това:И кюрд жесток не може да ме нарани така жестоко като мойта страст към теб…Звучи добре, но няма и следа от ритъм.
Исхак удари няколко акорда наудаи изкриви лице. Опита в друга тоналност. Бунан затананика, промени ритъма и Исхак се намръщи неодобрително. Подаде инструмента на Ариб и тя започна да импровизира в различни тоналности. От време на време Алуя се намесваше със звънкия си тенор. Сумая тактуваше с крака, леещият се дъжд създаваше нужния фон. Ариб изпя песента с дълбок, преливащ от копнеж глас. На най-чувствените места се задъхваше преувеличено, докато другите не я прекъснаха със смях.
— Ето че даже войната с кюрдите стана виновник за любовни клетви! — рече подигравателно тя и подадеудана Сумая.
— Нищо чудно, след като всички говорят за нея.
Сумая изсвири с изнервящо търпение десетте тона на струнатабам.
— Би трябвало да си благодарна, скъпа. С малко повече късмет бунтовниците ще те освободят от един стар враг.
Ариб приглади влажната си коса и посегна към сладкишите.
— Отафшина— въздъхна.
Години беше чакала справедливост и най-сетне моментът бе настъпил. Сумая й върна инструмента.
— И от него, но преди всичко от Диб ар-Ракки.
Сладкишът падна на пода. Ариб се изправи с такава бързина, че кръвта зашумя в ушите й. Имаше чувството, че някой я е ударил. Поклати глава, останала без дъх. Втренчи поглед в приятелката си, неспособна да каже дума.
— Нима не знаеше? — Реакцията й явно изненада Сумая. — Халифът го е пратил да се бие с кюрдите под командата наафшина.Заминали са вчера.
4.
Ариб се върна в харема с натежали от виното крайници и болезнено бучаща глава. Чувстваше се разбита. Абдуллах я бе предал. От самото начало е възнамерявал да изпрати Волфрам на смърт. Изпитваше непоносима омраза към господаря си. Гневна и отчаяна, извади от раклата скъпите дрехи, подарък от Абдуллах. Разкъса една, но изведнъж спря. Захвърли парцалите на пода и зарови лице в ръцете си. Тя лично му бе издала името на Волфрам. В крайна сметка вината беше нейна.
След като отиде в дома на Исхак, Абдуллах се отнасяше към нея с необичайна студенина, но само денем. Посещаваше я почти всяка нощ. Ариб много искаше да го изхвърли, ала съзнаваше какво ще означава това за любимия и. Халифът можеше по всяко време да арестува Волфрам и да заповяда да го екзекутират. Затова стискаше зъби и го оставяше да прави, каквото иска. Страстта на Абдуллах й изглеждаше по-необуздана от обикновено. Когато най-сетне напуснеше стаята й, тя въздъхваше облекчено и тичаше вхамама.
Наближаваше краят на лятото. Топлото време примамваше към излети, хората копнееха да си отпочинат от градския шум и прах. Абдуллах също изведе част от харема си на разходка до манастира „Даир Башахра“. Жените пътуваха в закрити носилки върху гърба на камили. Манастирите в околностите на Багдад бяха любими места за излет: предлагаха чист въздух, добро ядене и вино. Мъжете обичаха да гледат красивите млади послушници в мъжките манастири, а жените се чувстваха свободни сред монахините. Халифът обеща да ги последва, щом държавните дела му позволят. Ариб все още не се чувстваше добре, но господарят й заповяда да тръгне с другите. За да не рискува температурата й да се покачи още, тя не изми косата си, а само я напарфюмира с амбра. Чувстваше се много слаба и не искаше дори да пее.
Женският манастир се гушеше на няколко мили извън Багдад в долината на Тигър. Недалеч оттам започваше пустинята, но малките сгради, построени от дялани камъни, се намираха на място, където пясъчните бури не достигаха. Лозята около манастира вече се бяха оцветили в червено. Небето беше толкова бистро, че далеч зад реката се виждаше планината Загрос. Във владенията на халифа не разрешаваха на християните да бият камбани. Само тракането на клепалото, което свикваше монахините за молитва, нарушаваше тишината.