По някое време Ариб престана да брои напълно еднаквите дни. От страх пред съгледвачите наафшинадвете с Теодора потегляха едва с падането на мрака. През леденостудените нощи нерядко ги връхлитаха бури. На фона на далечния хоризонт Ариб се чувстваше още по-самотна.
Хлябът, който момчето бе донесло, свърши бързо. Започнаха да се хранят с полусухи корени, изровени покрай пътя. След няколко дни Ариб вече усещаше зверски глад. Стъпалата й бяха целите в мехури и при всяка крачка изпитваше болка. По мръсното й лице неспирно се стичаха сълзи. Само когато мислеше за Хайдар, забравяше болката. Афшинътняма да я намери! Цялата сила на малкото й тяло се съсредоточаваше в следващата крачка и към края на нощта тя започваше да вярва, че е станала част от ужасяващата безкрайност наоколо.
Денем двете се криеха в сянката на скалите или под някое дърво. Увиваха се в грубите наметки и заспиваха като пребити. След дългия път Ариб усещаше краката си сковани и не беше в състояние да помръдне. Будеше я немилостиво парещото слънце. Ако си беше у дома, майка й щеше да й донесе хладна напитка, а Парване щеше да намаже раните по стъпалата с билков мехлем. От такива мисли болката ставаше непоносима и Ариб хълцаше тихо под наметката.
Теодора пропълзя до нея и я прегърна утешително.
— И аз искам да сме си у дома — пошепна тя и запя тихичко:
Магичните звуци на уда мой
тешат и отколешна мъка.
Сълзи за най-тежка разлъка
се леят обилни кат пролетна буря,
от вятъра топъл довеяна с вой,
и моята песен тъгата разтуря.
Сълзите на Ариб пресъхнаха.
— Каква е тази песен?
— Пеят я по продължение на целия Път на коприната — обясни Теодора и приглади разрошената й коса. — Пей с мен!
Ариб си спомни, че й е забранено да пее, и поклати глава. Парване я бе предупредила да внимава. Кайната затвори очи и продължи да пее. Музиката идваше с въздуха на степта и влизаше свободно в тялото й. Сковаващата болка започна да се разтваря. Устните й се отвориха сами и първият тон беше като освобождение. Отначало само въздишаше, после затананика. Сълзите й потекоха по-силно, но сега й носеха облекчение. Погледна неволно към небето, ала светкавицата, която уж щеше да я порази, така и не се появи.
— Песента не унищожава болката, но вълнува душата и освобождава чувствата — обясни тихо Теодора. — Космосът притежава тайнствена целебна сила. Усещаш ли я?
Ариб продължи да тананика. Да, усещаше нещо — отблясък от далечна хармония, която я утешаваше. Внезапно се сепна.
— Защоафшинътми стори това?
Теодора се поколеба.
— Не за първи път се случва някой да предаде приятеля си, за да си присвои богатството му. Харун ар-Рашид е справедлив владетел — поне така се говори — и защитава дори най-нищожния от поданиците си от произвол. Вероятно някой е наклеветил Бармакидите, иначе халифът не би ги наказал така жестоко. Те бяха най-могъщото семейство в халифата. Само да знаехме какво е станало в Багдад!
Кайната прегърна Ариб, притисна я до гърдите си и погледът й прекоси равнината, за да се изкачи по голите склонове.
— Питам се дали не трябваше да го предвидя.
Ариб се изтръгна от прегръдката и поиска да види лицето й, но младата жена решително поклати глава.
— Моли се да стигнем до Рей. Сега това е най-важното. Хората на Хайдар са обучени да откриват бегълци като нас.Афшинътсъс сигурност ще се обърне към събирачите на данъци.
Ариб я погледна въпросително.
— Данъците са високи — обясни неохотно Теодора. — Много хора не могат да ги плащат и бягат в планините. Или в пустинята.
Замлъкна и пръстите й се сключиха около стъкления амулет на шията й. Ариб го бе забелязала още преди дни.
— Не вярваш, че ще успеем да се спасим, нали? — попита сериозно момичето.
Теодора нежно плъзна пръсти по продълговатото парче стъкло. Ръцете й бяха мръсни, ноктите — изпочупени.
— Всеки ден се моля на Божията майка да ни спаси — отвърна тя и поднесе амулета към устните си.
Ариб различи върху стъклото изображение на жена с дете на ръце.
— Събирачът на данъци познава всяко кътче — продължи тихо кайната. — Ако Хайдар се обърне към него, няма да мине много време и ще ни намери.