— Не ти трябвауд— спря я Абдуллах. Отдалечи се малко и я подкани с ръка. На чувствените му устни заигра жестока усмивка, която повече отвсякога й напомни за баща му Харун ар-Ра-шид.
Ариб разбра: той знаеше за кого е написала песента и държеше да й покаже властта си. Олюля се. Пламтящи точки затанцуваха пред очите й, краката й се подкосиха. В последния момент напипа ниската стена отзад и се опря на нея. Както бе правила хиляди пъти, изправи гръб, та гласът й да се лее свободно. Решена да не покаже слабост, запя:
Теб обичам и за теб греша…
Продължи с импровизация. Абдуллах я наблюдаваше. Между веждите му и край носа се вдълбаха бръчки. Ариб си заповяда да се съсредоточи върху музиката. Виеше й се свят, ушите й бучаха и се затрудняваше да изпълнява правилно стъпките с четвъртинки тонове. Липсваше й опората науда.Спомни си как някога в планините импровизирашелайялибез съпровод. Смени тоналността и пробва да вложи в мелодията тъмното звучене, което подлудяваше мъжете.
…твоя съм робиня аз.
Не успя. Усмивката й можеше да лъже, гласът — не. Неизплаканите сълзи препълниха тона, направиха го разкъсан и страстен. Гримираните очи на Абдуллах я следяха безмилостно. Сърцето й биеше бързо, започна да й призлява. Чувстваше се безкрайно слаба и всеки момент щеше да рухне. Въпреки това издържа до края. Тон след тон следеше мелодията, както керваните следят знаците в пустинята. Скованата усмивка, упражнявана дълги години, скриваше чувствата й. Изведнъж, незнайно откъде, във вътрешността и отново се вля старата сила. Тялото й се затопли. Втренчи поглед в Абдуллах и завърши песента:
Утоли ти в мен страстта,
да се слеем във екстаз
Удържа последния тон до края. Избухнаха въодушевени аплодисменти. Звънките викове на жените отекваха болезнено в ушите й. Внезапно гледката се разми пред очите й. Гаденето се надигна неудържимо. Улови се за дрехата на Такруб, търсейки помощ, и повърна върху скъпоценния брокат.
Жените се разпищяха уплашено и отскочиха назад. Задавена от миризмата на повърнатото, Ариб се закашля мъчително. По устните й изби жлъчка, жълтениква и горчива. Отвратителната течност течеше неспирно, а Такруб нищеше като набучена на кол и се опитваше да се освободи. Рабаб се втурна към господарката си. Опряна на нея, Ариб се добра до една софа и се залови за дървената рамка. Коленете й трепереха и едва успя да седне. Слугинята се опита да й съблече горната дреха. Пред очите й причерня и тя загуби съзнание.
Когато се свести, лежеше на рогозка под сянката. Беше облечена само в шалвари и копринена риза, омазана на гърдите. Под бяло було я гледаха две тъмни, негримирани очи. Монахиня от манастира се бе навела над нея и пипаше челото й. Някъде далеч Такруб бълваше проклятия срещу нея с грачещ глас. Жените на халифа си шепнеха.
Монахинята потопи кърпа в купа с розова вода и изтри челото и устата й. Рабаб донесе букетче мента и го сложи под носа й.
— В нейното състояние изобщо не е бивало да излиза в тази горещина — обърна се монахинята към халифа. — И най-вече не биваше да пее в такова време.
Абдуллах хвърли горната си дреха в ръцете на евнуха и се приближи. Изглеждаше загрижен. Въпреки това Ариб беше сигурна, че нарочно е предизвикал кризата. Обзе я страх.
— Щади се — посъветва я монахинята. — Вземай джинджифил и мента срещу гаденето и приемай само лека храна, например пилехамидаилисамак машуи,печена риба.
Ариб стисна до болка букетчето с мента. Знаеше какъв ще е следващият въпрос.
— Преди колко време кърви за последен път?
Ариб не отговори. Ръцете й трепереха. Отново се почувства слаба. Отдаваше липсата на кървене на тревогите си, на настинка, после на треската. Излъга лекаря на халифа с надеждата нечистите й дни най-сетне да настъпят. Безмълвно скри лице в букетчето от мента и вдъхна дълбоко пречистващия аромат.
По лицето на Абдуллах пролича изненада. На устните му заигра усмивка. После изведнъж пребледня. Наведе се над нея.
— От мен ли е детето? — попита заплашително.
Ариб свали лепкавата копринена риза и небрежно я хвърли на земята. Бавно изтри горната част на тялото си с напоената с розова вода кърпа и кимна.