— Не ме лъжи! — прошепна предупредително той, докато наблюдаваше как кърпата се плъзга по голите й ръце и гърди. Внезапно я привлече към себе си и я стисна здраво. — От него е, нали?
Ариб с мъка задържа на лицето си овладяната фасада. В никакъв случай няма да му покаже, че се страхува. А толкова й се искаше да се свие на кълбо като мръсното малко момиче, което преди години бе избягал от убийците на Харун ар-Рашид. Сложи ръка върху корема си, за да защити нероденото.
Халифът я пусна и тя падна назад, изтощена до смърт. Абдуллах ал-Мамун я огледа презрително и повика евнусите си.
— Върнете я в града и я хвърлете в затвора на двореца! — заповяда той. — Този път прекали!
По време на завръщането в града Ариб не видя почти нищо. Лежеше в носилката в полусъзнание. По челото й течеше пот, разтърсваха я тръпки. Мина цяла вечност, докато камилата коленичи и двама евнуси я изправиха на крака. Отведоха я в долните етажи на двореца. Опряна на робите, тя се влачеше с мъка по мрачния коридор. Единият отвори дървена врата отляво, другият я блъсна в гърба. Ариб се олюля през прага.
Подхлъзна се върху влажния под и падна на ръце и колене. Намираше се в ниска килия, иззидана от кирпич. По стените се стичаше вода. Някъде изцвърча плъх, по пода пролази скорпион. Локвите воняха на урина и на още по-лошо. Вратата зад нея се затръшна. Чу как спуснаха няколко резета. После остана сама.
Разтърси я нов пристъп на треска и зъбите й затракаха. Костите я боляха, мъчеше я непоносима болка в главата. Бавно се отпусна върху глинения под. Студът проникна през дрехите й. Знаеше, че ако иска да оцелеят и тя, и детето, температурата не бива да се покачва повече, но се чувстваше толкова зле, че даже жалката сламена постеля в ъгъла беше недостижима. Отчаяна, се сви на кълбо и сложи ръка върху корема си. Остана да лежи така.
5.
Зимата дойде и заключи Багдад като в броня. На север, в планините на кюрдите, снегът затрудни войната срещу бунтовниците. От седмици войниците на халифа бяха затворени в тясна долина и не можеха да се придвижат нито напред, нито назад. Кюрдите се бяха изпокрили в недостъпните високи планини. Понякога нанасяха внезапен удар и бързо се оттегляха в убежищата си.
В началото Волфрам често се питаше защо халифът е изпратил на война писар отбарид. Афшинътведнага бе заподозрял нещо нередно. Докато армията пътуваше на север, той приближи коня си до Волфрам и тихо му съобщи за подозренията си: Абдуллах ал-Мамун вероятно бе разбрал какво са направили за Ибрахим, съперника му за трона. Ала съобщението, което и двамата очакваха — че Ибрахим е заловен и екзекутиран, — така и не пристигаше. Някъде далеч в ледената скалиста пустиня Волфрам престана да се пита каква е причината да го пратят на война. Ако някога се бе страхувал от ада, този страх отдавна бе изчезнал. Докато лежеше в шатрата си мръзнещ, с болки в костите, виждаше пред себе си лицето на Ариб. В момента беше важно само едно: да преживее тази война.
Лагерът на войската се намираше край планински поток и войниците имаха достатъчно вода. Вече се свечеряваше. Малкото огньове, където мъжете топлеха премръзналите си ръце и благодарно похапваха топло ядене, святкаха в мрака. Земята бе покрита с размекнат сняг, безбройни копита го бяха превърнали в глинеста кал. Над огньовете се виеше пушек, чуваше се звън на желязо. Пред кожените платнища на военните шатри седяха оръженосци и лъскаха сбруята на конете. Над долината се издигаха голи скали. Армията се нуждаеше от дърва за огрев и почти всички дървета наоколо бяха станали жертва на брадвите.
В средата на кръга, образуван от палатки и коли, внезапно се появи ездач и войниците наскачаха. Новопристигналият скочи от седлото и хвърли юздите в ръцете на един оръженосец. После с бързи крачки се запъти към шатрата на командващия, който вече бе излязъл да го посрещне.
— Е? — попитаафшинът.
Волфрам шумно пое въздух и свали кръглия шлем с желязна плетеница на тила. Въпреки студа косата му бе овлажняла от пот. Кафтанът му беше станал толкова мазен, че със сигурност не пропускаше влага. Набързо направената превръзка на ръката му бе изпоцапана с кръв и пръст.
— Вярно е — потвърди той. — Няколко отряда кюрди са на път към нас. — Посочи склоновете, затварящи тясната долина. — Примамили са ни в засада. Тук сме обградени от всички страни като дивеч, подгонен от ловци.
Афшинътдори не трепна.
— Кой води кюрдите?
— Млад мъж на моята възраст с огромна брада. Отнасят се към него с уважение, сигурно е най-малко хан.
Духът на Волфрам почти бе забравил през какво сурово обучение е преминал, за да стане рицар, ала тялото му го помнеше. Докато наблюдаваше придвижването на кюрдите, си припомни войните срещу разбунтувалите се саксонци и баварци: и те се противопоставяха на чуждия владетел и чуждата вяра. Цялото богатство на халифата се дължеше на тежките данъци, с които се облагаха поданиците. Мъже като младия кюрд се бореха, за да се освободят от чуждото иго. Бабак бе обединил племената под знамето на старата иранска религия и те вярваха на водача си. Тайно в себе си Волфрам одобряваше поведението на кюрдите, докато войниците им преминаваха под скалата, зад която се беше скрил. Те водеха война, обещаваща успех, защото в Багдад управляваше Абдуллах ал-Мамун, халиф, чужд на народа си. Навсякъде в халифата избухваха бунтове. В името нашуубия —убеждението, че арабите нямат право да властват над други народи — се надигаха дори племената от най-далечните области.