Шутове и шарлатани се опитваха да привлекат вниманието на богатите търговци в украсените с пискюли носилки.
— Лек срещу воднянка! — крещеше мъж в закърпенизар. — Мъже, приближете се! Тигрови тестиси, масло от кокосов орех за неизчерпаема потентност! В далечна Индия имах четири съпруги. Цяла година задоволявах всеки ден и четирите и нито една не се оплака.
Камилата до него нададе рев, сякаш се съгласяваше, и Ариб се засмя тихо. Искаше й се да каже на мъжете, че кокосовият орех не е в състояние да съживява мъртвец. Шарлатаните бяха навсякъде.
— Онова, което идва от степите на Изтока, не е годно за нищо — възмути се един мюфтия. Моралното негодувание обаче не му попречи да протегне мършавата си шия към робините, следващи кервана. — Днешните млади хора предпочитат да се захласват по певици, вместо да се бият за вярата.
— Аллах не е направил всеки ден петък — възрази му млад мъж. — Освен това нашите войски в Кюрдистан наскоро постигнаха големи победи.Афшинътсе завърна в Багдад като герой.
Ариб рязко вдигна глава под булото. Не знаеше нищо за завръщането наафшина.Значи Хайдар за пореден път се бс изплъзнал от справедливото наказание. Въпреки това сърцето й заби по-бързо. Щом войската се е върнала, значи и Волфрам е тук — ако все още е жив.
— Сигурно — изръмжа мюфтията. — Но иначе младите хора днес мислят само за жени, не и за оръжие!
Проследи с поглед шарлатанина с кокосовите орехи. Мъжът тъкмо бе отворил стоката си и започна да продава. Отдалечи се, но само след няколко минути отново се появи сред хората, струпали се около мнимия лекар.
Щом преминаха и последните магарета, двете жени продължиха пътя си. Завиха покрай ъгловия дюкян, където висяха мрежи с големи портокали и нарове, излязоха от покритата улица и повървяха малко покрай канала. Ариб мислеше за Волфрам и се усмихваше.
Сумая подръпна булото и.
— Слушай какво ти говоря, Ариб!
Лицето й отново бе зачервено — от горещината или от виното, което й изпращаха любовниците.
— Пак ли мислиш за онзи варварин? — попита подозрително Сумая.
Под стената на брега селяни християни от околността предлагаха стоката си от лодките. На дълъг кол висеше одрана коза. Миришеше на сурово месо.
— Най-хубавото месо и вино от Кутрубул! — извика селянинът.
Сумая махна пренебрежително.
— Играеш опасна игра. Не можеш да задържиш любовника си против волята на халифа, нали знаеш?
Гласът й прозвуча необичайно трезво.
Най-сетне стигнаха до иззиданите сводове, под които се намираше пазарът за коприна. Пред портите на големите магазини висяха пъстри кърпи — като навсякъде в градовете по продължение на Пътя на коприната. Сумая посочи надясно. Минаха през висока, богато украсена порта и се озоваха в просторен двор.
Магазините си бяха същите и будеха спомени. Една камила се надигна с рев, олюля се и се повлече към коритото с вода. Други чакаха в сянката ратаите да ги освободят от товара. По утъпкания глинен под се валяха камилски нечистотии.
Търговецът на коприна Абу Хурайа излезе да ги посрещне лично. Обруленото от вятър лице и рунтавите бели вежди с нищо не издаваха, че дори везирите на халифа го умоляват да ги приеме. Въведе ги вейван,застлан с черни, червени и бели плочки, откъдето можеха да наблюдават оживлението в двора. На килима ги очакваше кана с леденостуден плодов шербет. Настаниха се на пода. Слуга донесе чай в крехки чашки. Размениха няколко думи за времето и за пътуването, после търговецът разпореди да донесат стоката.
Разпростряха пред тях зелените, сини и червени платове. Ариб стана. Познаваше коприната от детството си, познаваше я добре и веднага разбра, че Абу Хурайа заслужава славата си. Блещукането на цветовете в полумрака, усещането на неравната повърхност, когато плъзгаше ръка по втъканата сърма в броката, равномерното тракане на огромните станове, където тъчаха коприната — никога нямаше да забрави всичко това.
— Тази коприна е особено красива — посочи Абу Хурайа.
С умело движение подхвърли топа плат във въздуха, за да го развие. Внимателно приглади плата с добре поддържаната си ръка.
— Идва от Балх. Невероятно тънка тъкан. Убедете се сами.
Сумая извика възхитено, а Ариб вдигна ръкава си. Мушна ръката си под плата и я видя през него като в меко сияние.
— Това е най-добрата коприна, която съм носил в столицата от времето на Бармакидите — обясни търговецът. Доволно наблюдаваше как Сумая почтително плъзга пръсти по фината материя. — По тяхно време пътищата на керваните бяха по-сигурни от днес и често носех в Багдад такива скъпи платове. Веднъж донесох нефритена скулптура на Буда — почти лакът висока, изработена само от един къс. Пренасях копринени килими от Китай, скъпи брокати, от които шиеха официалните дрехи за васалите на везира Джаафар. Изтъкани от най-фините нишки във вътрешността на пашкула — като тази коприна. Тогава тя струваше колкото златото. Някои търговци изобщо не носеха пари, плащаха само с коприна. Търговията беше един от стълбовете, върху които Харун ар-Рашид изгради своя лукс. Тези платове осигуриха властта на халифа.