Керванът и топовете коприна пренесоха Ариб в детството. Отново видя черничевите дървета в двора на родния си дом, пътниците, които разказваха истории, каквито никой разказвач на приказки не би могъл да измисли. Преди да се изгуби в спомените, попита:
— Познавахте ли Анас, роднина на Джаафар?
— Познавах много от Бармакидите — отвърна сдържано Абу Хурайа. — Джаафар беше необикновен човек. Показваше се като скромен и елегантен, ала зад тази маска беше друг. Последния път, когато го видях… — Забеляза вниманието на Ариб и трепна. — Беше много отдавна.
— Какво знаете за края на Бармакидите? — продължи да разпитва Ариб. Гласът й звънеше от възбуда. — Наистина ли са били еретици, както разправят хората?
— Аз съм търговец, не кадия. — Абу Халуйа й наля още чай. — Еретици? Някога това не се смяташе за престъпление, за разлика от днес.
Ариб изненадано остави чашата.
Абу Хурайа й подаде чиния с пресен шам-фъстък, сякаш говореше за нещо маловажно като обичайната лятна задуха.
— Халиф Абдуллах ал-Мамун обяви, че само той има право да определя коя е истинската вяра и коя не е. Нима не сте чули за това?
Ариб поклати глава. Абдуллах вероятно бе издал фермана, когато тя е била в затвора. Замислено взе един фъстък и го завъртя между оцветените си с къна пръсти.
— Халифът не иска да дели властта с никого, даже с богословите.
Абдуллах бе водил тежка битка за властта. Навсякъде се беше налагало да потушава въстания под прикритието на религията. Струваше й се разбираемо, че не иска да даде възможност на никого да оспорва господството му.
— Това ще причини затруднения на доста мъже — продължи тя. — В Хорасан, където съм родена, много хора приеха исляма, но сърцата им си останаха…
Ариб вдигна глава. Внезапно си бе спомнила думите на Теодора:Хайдар дори не е обрязан.
Изведнъж очите й се отвориха. Този ферман й даваше възможност най-сетне да си отмъсти. Нищо по-лесно: да обвиниш в ерес човек, от когото искаш да се отървеш. Попита дебнешком:
— Вероятно по време на пътуванията си научавате неща, които никой не бива да знае?
Абу Хурайа се усмихна учтиво. Ариб забеляза загрижените жестикулации на Сумая, но не им обърна внимание.
— Познавате лиафшина? — попита задъхано. Стремеше се да покаже безразличие, но не успя. — Чух, че се е върнал в Багдад.
Търговецът хвърли бърз поглед към Сумая, вдигна един от топовете коприна и подаде края му на Ариб.
— Много тъкачи са работили над този плат в продължение на месеци — избегна той прекия отговор. — Изтегляли са нишка след нишка според древните образци. Във всяка нишка е скрит животът на безброй буби, умрели, преди да разперят крилца за първи път. Би могло да се каже, че жената, която го носи, сияе като хиляди пеперуди.
Ариб разбра, че няма да научи нищо от него — поне не сега, в присъствието на Сумая.
— Коприната е прекрасна — рече тя и се изправи. — Пригответе ми няколко лакътя. Халифът ще плати. Утре ще дойда да я взема. — Направи кратка пауза и натърти: — Сама.
Двете жени минаха през резбованата порта и се озоваха отново на улицата. През цялото време Сумая хвърляше недоверчиви погледи към Ариб. След известно време подхвана:
— Не бива отново да даваш повод на Абдуллах да се разгневи.
Ариб мълчеше. Понечи да поеме по уличката към канала, ала Сумая я поведе в друга посока. Навлязоха в неособено изискан квартал на Багдад. Прекосиха мост, чиято зидария сигурно бе започнала да се руши още по времето на покойния халиф Мансур, основателя на града. Каналът вонеше, сякаш не е бил чистен от години. Тесният кей от другата страна беше осеян с изпражнения и повръщано. Върху ронещата се мазилка на една къща бяха надраскани груби думи. Обичайните следи от влачене показваха, че се намират в кръчма, където предлагат вино, във всеки случай не най-добрата в града. Портата зееше отворена, отвътре долиташе музика. В двора беше опънат навес, както някога над сергията на Ростам. Кръчмарката обикаляше с кана както някога Теодора, на колана й висеше мях за разреждане на виното. Косата й бе прибрана под мазна кърпа, на шията й висяха евтини накити. Ариб се вгледа в жената и не повярва на очите си. Такруб!