Огледа обстановката с огромна изненада. Повечето клиенти бяха наемници от турската гвардия. Двама китайски търговци явно бяха попаднали тук случайно. Останалите вероятно си изкарваха хляба по нечестен начин. Един беше без око, сигурно изгубено в нощна улична битка, но с другото хвърляше похотливи погледи към Такруб. Един наемник я хвана през кръста и я привлече към себе си. Такруб го остави да я налива с вино. Червената течност покапа по устните й и намокри ризата. Мъжът плъзна устни около зърното на гърдата й, за да изсмуче виното от ризата, и другарите му реагираха с груби смехове. В ъгъла до портата, свито върху мръсно одеяло, клечеше русо момиченце на не повече от две години. Ариб познаваше това изражение на изгубено дете. Често го беше виждала в огледалото на бистрите потоци, докато двете с Теодора бягаха отафшинапрез целия Хорасан.
Млад мъж се надигна и грубо отблъсна войника. Насила сложи Такруб в скута си. Ариб с ужас забеляза, че тя се олюлява, сякаш е взела опиум. Мъжът грабна чашата от ръката й и я изпразни на един дъх. После я бутна към стената, развърза шалварите си и се притисна към нея. Такруб не се отбраняваше. Остави го да прави, каквото ще, напълно изгубила волята си. Главата й падна назад, черната коса се разпиля по раменете. Мъжът вдигна ризата й над бедрата и брутално я заблъска в стената. Другите клиенти наскачаха и започнаха да го окуражават с груби викове. Явно очакваха своя ред.
Детето се полюляваше безучастно напред-назад и си тананикаше. Очите му бяха устремени към пода, ръчичките затискаха ушите. Първият мъж изпъшка и се отдели от Такруб. Семето му потече по бедрата й и изцапа ризата. Другите зареваха одобрително. Следващият се намести зад нея и я хвана за хълбоците.
Ариб беше готова да се втурне на помощ, но Сумая я задържа.
— Да не си полудяла? — изсъска тя и я повлече по улицата.
Няколкостотин крачки мълча, после започна да обяснява, без да я питат:
— Принц Мухаммад, господарят на Такруб, узнал, че детето не е негово, а на онзи евнух. Тя продължила да го мами с любовника си, освен това му трябвали пари. Затова продал и нея, и детето, на онзи търговец на вино. Дъщеря й е още малка, но само след няколко години мъжете ще дават много пари за русата й коса.
Ариб разбра защо кайната я бе завела да види Такруб. Без да отрони дума, спуснаизаранад лицето си.
— Семейството ти е мъртво. Каква полза да научиш причината или да отмъстиш? — попита Сумая с необичайна сериозност. — Примири се най-сетне — ти си робиня на халифа! Излагаш на опасност не само себе си, но и любовника, и детето си. Знаеш закона: ако Абдуллах признае детето ти за свое, то ще има същите права като законните му деца. Не го ли признае, дъщеря ти е робиня, която той може да продаде всеки момент.
Ариб спря, но не погледна приятелката си. Загледа се упорито надолу по улицата.
— Не е нужно да ти обяснявам какво означава това — продължи Сумая. — Ако свършиш като Такруб, как мислиш, колко време ще мине, докато дъщеря ти започне да обслужва първите клиенти?
7.
Ариб не се върна в харема, а взе барка, за да прекоси реката. Видяното в кръчмата я тласна към нейната къща. След раждането криеше дъщеря си там, за да не я вижда халифът. Посещаваше я възможно най-често. Сега копнееше повече от всякога да прегърне малкото, дишащо вързопче и да усети топлината му.
Лодкарят я свали малко над къщата и тя измина последните метри пеша. Да, предупреждението на Сумая беше напълно оправдано, но и казаното от търговеца на коприна не й даваше мира. Ариб мина с бързи крачки покрай старците, наклякали по улица „Мансур“ и увлечени в спорове за войната с кюрдите и за последните резултати от играта начоуган.Зад надвисналите над уличката балкони с решетки не се виждаше никой. Ариб отвори портичката към двора.
Кърмачката седеше с Муния на сянка. Ариб прегърна малката и тя й се усмихна. Обзе я топла нежност, непозната досега. Залюля дъщеря си и затананика любимата й песен. Спомни си как нейната бавачка в Балх и пееше старата детска песничка. Тя успокояваше Муния дори когато плачеше много силно. Ариб притисна лице към меката главичка. Съмненията й се засилваха. Да, Сумая имаше право — с желанието си да отмъсти наафшинатя се излагше на опасност. От друга страна обаче, това отмъщение отдавна бе станало част от нея. Не беше в състояние да се откаже от него, не и сега, когато трябваше само да протегне ръка, за да го постигне. Муния се раздвижи, изгука и Ариб внезапно изгуби увереността си. Някой отключи страничната портичка под дивата смокиня и влезе. Тя се обърна изненадана и притисна Муния до гърдите си. В двора стоеше едър, строен мъж в тъмна наметка. На колана му висеше тежък франкски меч. Лицето му изглеждаше по-изпито от преди и беше небръснат.