— Волфрам — пошепна Ариб.
Той я погледна по начин, който й отне дъха. Под лъчите на вечерното слънце очите му блеснаха тюркоазени, червеникаво сияние огряваше косата му. В следващия миг забеляза Муния. Усмивката изчезна от лицето му. Спря на място. Пълната тишина засили усещането за близостта му до непоносимост. Гласът му не издаде нищо, когато попита:
— Имаш дете от Абдуллах?
Ариб махна на бавачката и младата чернокожа жена дотича веднага. Заспалата Муния изкриви личице, когато майка й я даде на бавачката. Ариб изчака момичето да отнесе бебето в къщата.
— Казва се Муния, желание — заговори най-сетне и решително го погледна в очите. — Защото е онова, което винаги съм желала: дете от единствения мъж, когото обичам истински.
Волфрам загуби дар слово. Погледна невярващо след Муния и направи крачка към Ариб. Тя помилва небръснатите му бузи и белега на брадичката, сякаш искаше да се увери, че наистина е той.
— Муния е твоя дъщеря, глупчо! Не е на халифа.
Волфрам нададе задавен вик и я привлече към себе си.
След известно време Рабаб излезе от кухнята и мина през двора. От стаята на първия етаж се чуваха шумове от страстни прегръдки. Момичето спря и загрижено погледна нагоре. Това със сигурност не беше халифът. Господарката й си беше изгубила ума — как е възможно отново да рискува живота си! Клатейки глава, Рабаб се скри в къщата. Ако имаше нещо, което да е научила, докато работеше за Ариб, то беше, че никой мъж не заслужава жената да поема такъв риск.
Отдавна се беше стъмнило. Сладкият аромат на смокиновото дърво изпълваше въздуха. Ариб вдигна наметката на Волфрам, оставена до постелята, и покри потните им тела.
— Още ли предпочиташ мъжки дрехи, или вярваш на моя вкус повече, отколкото на собствения си? — подразни я той.
Приглади косата й, устните му отново се плъзнаха по лицето и шията й. Зашепна й нежни думички, които тя трудно разбираше. Ариб го целуна жадно и зарови пръсти в червеникаворусата му коса. Изведнъж се сети отново за Такруб и внезапно я обзе страх.
— Не биваше да идваш — промълви тихо.
— Не, разбира се.
Около устата на Волфрам се образуваха добре познатите бръ-чици от смях. Той погали голия й гръб и Ариб се наслади на сладката тръпка, която я разтърси.
— За кой път ми казваш, че не бива повече да те докосвам? Все още ли очакваш да го приема сериозно?
Ариб се освободи и бързо нахлузи прозрачната риза. Волфрам се опита да я привлече към себе си, но тя го отблъсна.
— Трябва да си вървиш. Опасно е.
Волфрам се засмя тихо и гърлено. Надигна се гъвкаво, посегна към ризата си и рече престорено строго:
— Ще открия кой ни е издал на халифа, повярвай. А като го намеря, ще наредя набаридда го удави в Тигър.
Ариб изпусна колана, който тъкмо бе извадила от купчината с дрехи.
Волфрам веднага стана сериозен. Хвърли ризата на леглото и застана пред нея.
— Какво се случи?
Устните й затрепериха. Нс посмя да го погледне в очите. Волфрам я прегърна нежно. Тя се опита да се пребори със себе си, но изведнъж всичко, което я бе измъчвало през последните месеци, избликна от нея.
— Не се надявах да те видя повече! — захълца тя.
Вкопчи се в него и притисна лице върху гърдите му. Месеци наред бе живяла в страх, че всеки миг може да чуе за смъртта му. Не би понесла вината за края му. Все едно какво ще си помисли той за нея, всичко друго беше по-добро, отколкото да продължава да живее с тази тайна.
— Откъде можех да знам, че Абдуллах ще ме измами! — изрече задавено. — Обеща да не те наказва.
Волфрам се вцепени в прегръдката й.
— Я повтори — нареди беззвучно. Отдалечи я от себе си, за да я погледне. — Какво ти обеща той? — попита остро.
Ариб погледна настрана и прехапа устни.
— Главата наафшина— призна най-сетне.
Волфрам я блъсна с такава сила, че тя се удари в стената.
— През всичките тези години чаках тази възможност! — изкрещя Ариб. Сълзите й пресъхнаха и направиха място на омразата, която отдавна носеше в себе си. — Хайдар помогна на Ибрахим да избяга! — Сега съскаше като змия. — И това не е всичко. Ще използвам следващото си излизане пред халифа и с песента си публично ще обвиня Хайдар в ерес. Така даже Абдуллах няма да може да го защити. — И добави отмъстително: — Искам и той да свърши като моето семейство: като безчестен еретик, чийто род ще бъде преследван до девето коляно! Лишен от чест и изличен от лицето на земята като рода на Бармакидите!