Надвечер отиде пеша в палата на халифа. Вървеше по виещата се улица „Шамасия“, която се вливаше в площада пред джамията „Русафа“, но по някое време спря разтревожена. Залязващото слънце позлатяваше глинения купол. Лъчите му падаха през дървената решетка на входа към помещението за молитви. Отпред се бе събрала голяма тълпа. Ариб забеляза отдалеч червено лакираните копия на турските наемници и блестящата кожа на униформите им. Богомолците трябваше да оставят отвън не само обувките си — войниците ги проверяваха и за оръжие. Жени срамежливо повдигаха шалварите си над глезена, възрастни мъже влизаха и излизаха припряно. Множеството на площада обаче се вълнуваше не от този нов произвол. Войниците бяха заковали на джамията ферман и кадията тъкмо го четеше:
Абдуллах ал-Мамун, повелител на правоверните и законен наследник на великия Харун ар-Рашид, известява:
В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния! Единствено повелителят на правоверните има право да прецени какво е праведно и какво — грях. Всеки привърженик на друга вяра, различна от вярата на халифа, или на онези, които се ползват от закрилата му, е еретик и го заплашва смърт…
Прозвучаха гневни викове. Деца изричаха обидни думи, млади мъже бяха готови да се нахвърлят върху човека с черната дреха. Жителите на Багдад очевидно не бяха въодушевени, че халифът смята да им сочи правия път по отношение на вярата. А фактът, че бе изпратил турските си наемници, чужденци като него, влошаваше още гювече положението.
Наемниците излязоха напред, за да разпръснат тълпата. Ариб бе изтласкана настрана. Хората се съпротивляваха гневно. Старци размахваха патериците си, дори възрастната жена, с която Ариб се сблъска, крещеше с беззъбата си уста обиди срещу халифа. Няколко окъсани момчета хвърляха камъни. Наложи се войниците да се прикрият зад щитовете си. Ариб видя над главите на хората копия с черни флагчета да се приближават към нея. „Как не се сетих да взема евнусите“, укори се тя. Бързо се насочи към един уличен търговец на сладки неща, който бе разпънал сергията си недалеч от джамията, за да завие в уличката зад него. Мина съвсем близо до турците. Азиатските лица с черни бради гледаха строго, ръцете им нервно посягаха към мечовете.
Внезапно към гвардията полетя запалена факла. Ариб отскочи стресната. Множеството се отдръпна към помещението за молитва. Младите мъже се развикаха и заръкопляскаха, за да покажат успеха си.
Бунтуващите се преминаха в нападение. Хвърлиха се право срещу войниците. Турците нададоха силен вик и вдигнаха щитовете си. Младежите не можаха да спрат и налетяха върху тях. Гвардейците извадиха мечове, за да освободят пространство, но вече нищо не бе в състояние да спре човешките маси. Някой политна към сергията на търговеца. Чу се шум от трошене на дърво, последвано от гневния крясък на търговеца, когато сергията му падна. Халва, напоена с мед, и сиропирани сладкиши се търкаляха в краката на Ариб. Жени пищяха и бързаха да се скрият на сигурно място. Само за няколко мига малкият площад се превърна в бойно поле.
От околните улици се стичаха още хора. Размирицата прерасна в могъщо, неконтролируемо течение, което повлече и Ариб. Багдадчани явно отдавна бяха чакали да излеят гнева и яростта си. Близо до нея хамалин се нахвърли с голи ръце срещу тежко въоръжените. Вонеше на тор, мръсното му лице бе изкривено в грозна гримаса. Започна да налага наемниците на халифа с дива ярост.
Внезапно прозвуча остра заповед. Чу се дрънчене на ризници. Нервно потропващ кон бавно, но неудържимо проникна сред бушуващото множество. Удариха Ариб отстрани, но в последния момент тя успя да избегне смъртоносните копита. Конник в люспеста ризница носеше почетните знаци на военачалник. Зад него вървяха войници. Над главите им се развяваше черното знаме на халифа. Нов удар в гърба изкара въздуха на Ариб и я тласна далеч от множеството в по-спокойната улица „Хорасан“. Пъшкайки, тя спря в един проход и притиснаудадо гърдите си. Като по чудо инструментът й се бе запазил невредим.
На улицата пред нея падна сянка.
— Време е да сложим край — речеафшинът.
Ариб се бе подготвила тази вечер да го гледа в очите, ала виждайки го пред себе си така неочаквано, изпадна в паника.
Изглеждаше непроменен, само дето в късата, гъста черна брада се виждаха първите бели нишки. Ръката му спокойно почиваше върху дръжката на меча.