— Смятам, че ти си предложила на халифа да ме покани тази вечер — продължи той. — Няма как да се противопоставя на заповедта на господаря си. Но няма да стоя бездеен и да чакам, докато разбера какво си намислила. Вероятно се питаш как те намерих. — Усмихна се иронично. — Е, не ми е за първи път, нали?
Възбудената тълпа тичаше по улицата зад тях, но въпреки това тишината стана потискаща.
Неочаквано Хайдар пусна меча. Черните му очи изгубиха студенината си.
Ариб проследи погледа му —афшинътбе забелязал стъкления амулет на Теодора на шията й. Прахът, горещината и хилядите докосвания бяха оставили следите си върху образа на Божията майка. Може би заради начина, по който Хайдар гледаше амулета, тя изведнъж престана да се страхува от него.
— Позна ли го? — прекъсна мълчанието Ариб.
Хайдар пое дълбоко дъх.
— Спомням си деня, когато го купих — отвърна дрезгаво. — На пазара в Самарканд дойде гръцки търговец. Като го видях, веднага се сетих за Теодора.
Ариб загуби самообладание. Пръстите й обгърнаха амулета.
— Казваш, че ти си й го купил?
Хайдар потърка с пръст челото си. С този жест сякаш искаше да скрие издайническата слабост в очите си.
— Знаеш, че тя ме обичаше — отвърна глухо. — Стотици пъти ме е умолявала да я купя и да я освободя от харема на баща ти. Унищожих Бармакидите и поисках да я взема при себе си. Когато най-сетне щяхме да бъдем заедно, тя избяга от мен, за да спаси дъщерята на господаря си.
— Не е вярно! Ти…
Ариб млъкна. Изведнъж се сети за мига, когато лежеше в полусъзнание в прегръдката на Теодора.Афшинътсе приближи към тях през труповете на родителите й. Теодора остана неподвижна, за миг очите им се срещнаха.
— Защо? — попита задавено Ариб.
Хайдар не я изпускаше от поглед.
— Никога ли не си се питала защо Бармакидите държаха всички важни градове, разположени по пътищата на керваните? — попита на свой ред той.
Ариб го изгледа невярващо. Внезапно изпита чувството, че земята се е залюляла под краката й.
— Джаафар Бармаки искаше да завладее пътя на изток. Най-важния търговски път на халифата — потвърди Хайдар онова, което тя не смееше да изрече. — Истинската крепост на властта. Джаафар знаеше: който владее търговията с Изтока, владее халифата на Аббасидите. Баща ти Анас беше един от верните му хора, целенасочено поставени на възловите места по този път. Бармаки се правеше на скромен, но в действителност той и семейството му имаха само една цел: да завладеят халифата!
Ариб стиснаудаси още по-здраво. Въпреки горещината й стана студено. Думите на Хайдар обясняваха всичко. Защо след унищожаването на Бармакидите халифът замени всички градски управители. Защо избиха цялото й семейство, а не само Джаафар. Обясняваха дори защо халифът й отне честта, заявявайки: „И ти ще изпиташ властта ми.“
— Истинските господари на пътя на керваните бяха Бармакидите — продължи с неподвижно изражениеафшинът. — Наложи се халифът да се отърве от тях, защото се страхуваше за властта си. По ирония на съдбата днешните градски управители оттук до Балх обожават кайната Ариб и са готови да изпълнят всяко нейно желание. Така Бармакидите си отмъстиха на убийците си: ти не знаеш колко отдавна си поела наследството на Джаафар!
Ариб понечи да възрази гневно, но само поклати безмълвно глава.
— Много приличаш на Джаафар — продължи безмилостноафшинът. —И той се показваше елегантен и приветлив и твърдеше, че е верен на господаря си. Зад красивата маска обаче се криеше сърце на тигър. Той владееше Харун ар-Рашид, както ти владееш сина му! — Гласът му се впиваше в сърцето й като отровна змия. — Жаждата за власт тласна Бармакидите към гибел. Джаафар, Анас, сега и ти — проклятието на вашето семейство е да жертвате всичко и всички, за да постигнете целта си.
— Лъжеш! — изкрещя Ариб и пусна скъпоценния сиудна земята. Струните се удариха в камъните и иззвъняха жално и не-хармонично. — Баща ми беше невинен!
— Май Теодора не ти е казала защо те преследвам…
Гласът му бе изгубил студенината си. Погледна я втренчено и кимна.
— Наистина не знаеш.
Ариб изпита непреодолимо желание да затисне ушите си, както правеше като дете, за да не чува повече гласа му. Ала най-после трябваше да получи отговор.
— Защо? — попита задавено.
— Бях на дванайсет години, когато черните знамена на халифа започнаха да проникват все по-навътре в Азия — поде разказа си Хайдар. Всяка негова дума беше като удар с камшик. — Баща ми се противопоставяше на новата вяра до самата си смърт. Ала малкото ни княжество в Самарканд не беше в състояние да спре нашествениците и падна. — Гласът му стана корав. — Принудиха сестра ми да се омъжи за един от тях. Никога не съм я виждал по-красива, отколкото през онзи ден. Черната й коса блестеше, кожата й беше по-бяла от сняг, устните — наситеночервени. Преди да дойдат завоевателите, нашите жени живееха свободно. Никой не ги омъжваше против волята им. А сега я отведоха като добитък в дома на жениха й. Стоях долу до вратата и чувах писъците й.