Хайдар предаде благоволението на халифа като враг, който обезчестява девица. Ала Аллах е нeyмoлuм и ще накаже делата му. Богът на отмъщението разрушава всичко…
Текстът беше на устните й. Днес ще се разбере дали се бе научила да играе с душите на слушателите си. Дарбуката отмерваше предизвикателен ритъм, танцьорките поклащаха бедра. Постепенно музиката затихна. Ариб вдигнауда. В този миг копринената завеса на балдахина се раздвижи и човекът, стоял скрит там, се показа. Волфрам.
Устните й се отвориха, ала не произведоха звук. Бавно, както огънят се превръща в пепел, цветът се отдръпна от лицето й. Музикантите отново засвириха, фалшив тон наруши хармонията. Слушателите спряха да дишат. Едва тогава Ариб разбра, че именно тя е засвирила фалшиво. Никога досега не бе започвала с невярна струна.
По челото й изби студена пот. Вече й беше ясно защоафшинътне се бе опитал нито да избяга, нито да я убие, независимо от сгодния случай. Любимият й представляваше последното и същевременно най-сигурното оръжие, което Хайдар използваше в битката срещу нея.
Няма как да обвиниш Хайдар, без да обвиниш и мен —изрече в главата й Волфрам.
Той я гледаше безизразно.
Внезапно Ариб вдигна ръка. Главният музикант я погледна изненадано, танцьорките спряха. Музиката замлъкна — първо тежкият, топъл басов тон надарбуката,след него крехкиятрабаб,накраянаят.Музикантите си размениха смаяни погледи, гостите си зашепнаха.
Ариб помилва златното дърво наудаси и отново засвири. Внезапно обаче започна да модулира и премина към друга песен.
Шепотът престана. Кайната изпълняваше простичка, но дълбока мелодия. Гласът й звучеше светло и звънко, ала се примесваха и дълбоки тонове — наподобяваха опасно подводно течение в привидно бистра вода. Беше написала тази песен преди години, когато за първи път срещна Волфрам. Изведнъж осъзна как трябва да звучи песента, за да е съвършена.
Тялото й се съедини с инструмента. Усещаше погледите на гостите върху себе си. Лицето на Волфрам се сля с лицата на останалите. Пееше за него, за Муния, за всеки отделен човек. Меки и дълбоки, изпълнени с копнеж, думите се извиваха в топлия нощен въздух. Перлените звуци науданапомняха за звънчетата по пътя на керваните. Изведнъж усети как от слушателите се понесе нещо към нея. Не до болка познатата вълна от похот, а нещо съвсем различно — едва доловимо шумолене, което я вдъхнови още повече. Ариб промени тона на гласа си. Дрезгавото бедуинско звучене произлезе от основната мелодия, жално и чисто като писък на новородено, като изгубен вик в безкрайната афганска степ:Защо ме напусна, защо си отиде от мен? Залог не оставяш, само повей студен.
Ариб видя Теодора да се смее и да налива вино. Видя Рони да галопира с развяващи се коси. Видя усмивката на Волфрам, наведен над нея в тревата. Харун ар-Рашид. Тялото й отново се разтрепери от болка, която едва не бе убила гласа й завинаги. Остави уда и продължи да импровизира. Персийска или арабска традиция — вече нямаше значение, двете преминаваха една в друга. Тоновете се лееха от устата й като неизплакани сълзи. Изкуствената усмивка изчезна от лицето й. Всички маски паднаха.
Ариб взе отновоудаси. Наближаваше най-трудният пасаж на песента. Смяната към женската тоналност дойде внезапно — изненадваща като любовта.
Пръстите й сами, по своя воля, направиха прехода. Повече усети, отколкото чу тихото възклицание на слушателите. Поде отново основната мелодия и продължи да разказва старата история в нови варианти. Както цветята се подчиняват на калиграфията на строгия шрифткуфи,така и тя изтъка украси около мелодията и ги вплете в сложна арабеска. Мъчителните спомени избледняха. Ариб разказваше историята на единствената любов в живота си. Любов, толкова силна, че по-скоро би си забранила да диша, отколкото да се откаже да обича. Любов, която продължаваше в обичта към дъщеря й. Нещо, стаено в скритите дълбини на душата й, излетя като освободена птичка и изведнъж раздвижи вцепенената й душа.
Мъжът, когото обичам, има сини очи и руса коса. Сърцето ми лудее по него и аз не се срамувам. Скрийте го от погледа ми, образът му пак ще остане в мен. Моят любим е красив като луната, ала луната умира с утрото. Той остава и при първата светлина на деня. Сърцето ми лудее по него и аз не се срамувам.