Последният тон заглъхна. Дишайки тежко, Ариб отпусна ръката с плектъра. Косата й се разпиля върху лицето, пръстите й пареха от вземането на акордите. Вятърът бе утихнал. Никой не смееше дори да диша.
Силно скърцане разкъса тишината. Слушателите подскочиха. Кратка болка проряза ръката на Ариб. Нещо затанцува около пръстите й и падна.Зир— първата струна. Струната на смелостта.
Ариб вдигна глава. Видя осветената градина, мъжете и робините, които я гледха мълчаливо, изведнъж осъзнали, че са станали свидетели на нещо неподдаващо се на разумно обяснение. Волфрам я наблюдаваше с леко отворени устни. Никой не говореше.
После изведнъж избухнаха аплодисменти. Сътрапезниците на халифа започнаха да се прегръщат. Плачеха, смееха се, викаха един през друг. Един се олюляваше като пиян, други късаха дрехите си, проклинаха и се молеха. Исхак и Мухаммад се прегърнаха и смаяно заклатиха глави.
Ариб бавно пуснаудаи се изправи.Афшинътне направи опит да избяга. Гледаше я, както бе гледал Теодора в мига, когато я уби, защото бе застанала между него и отмъщението му. Ариб разбра, че и той като нея не е забравил онзи ден в планините. После Хайдар безмълвно сведе глава.
В този момент Ариб проумя, че не иска да живее в ад като неговия. Че никога няма да мрази Хайдар ибн Кавус толкова силно, колкото обича Волфрам.
Аплодисментите отекваха болезнено в ушите й. По лицето й потекоха сълзи. Обърна се рязко и избяга през тъмните градини.
Епилог
Следващото утро дойде с първата светлина и все едно възвести нов свят. Дворците на „Русафа“ се откроиха призрачно от мъглата, обагрени в нежнорозово от първите слънчеви лъчи. Някъде надолу по реката се въртеше долап и изпращаше вода към просторните градини. Ритмичният шум прекъсваше тишината на равни интервали.
Ариб мина през градините на двореца „Хулд“ и стигна до пейката, на която бе седяла предната вечер. Косата й беше прибрана в семпла златна мрежа. Никакви впечатляващи цветове не издаваха прославената кайна на халифата. Носеше черни шалвари и дълга риза, върху нея само проста тъмна дреха. Лицето й не беше гримирано, но кожата й имаше същия нежен цвят като първата светлина над дворците. Тя й придаваше друга, отдавна забравена красота. Замислено попипа влажния, топъл камък. От нощната сцена, от магичното място, което сякаш обхващаше целия свят, не бе останало нищо. Погледна през мраморните арки надолу към Тигър. Тук бе празнувала своите триумфи, тук бе вкусила блясък и болка. Славата на песента й се разпространи из Багдад още преди утринната молитва. Но не бе дошла за това.
Ариб мина през влажната трева и слезе към реката. Извади от ръкава си скъсаната струна от черво. Старото суеверие се оказа вярно. Нещо бе умряло. Умря омразата, тласкала я напред през половината й живот. Бавно излезе на каменния кей и слезе по стъпалата. Водата се плисна в краката й и намокри краищата на шалварите. Ариб се наведе и хвърли струната в реката.
Водата образува вълнички и повлече светлата нишка към средата на реката. Струната се понесе неудържимо по течението. Ариб проследи пътя й, тъжна и щастлива едновременно. Бе поверила на Тигър част от живота си. Не можеше да си представи друго място освен това, където бе приключил един отрязък от живота й. Да се откажеш от омразата означава и най-сетне да погребеш мъртвите. Беше й трудно, но знаеше, че е невъзможно да спре течението. Ерата на Бармакидите бе приключила и нямаше да се върне. Време беше да започне наново.
— Славата ти гърми по цял Багдад — каза Абдуллах ал-Мамун. — Ако си имала намерение да станеш безсмъртна, постигна делта си.
Ариб се изправи. Халифът бе прекосил незабелязано градините. В гъстата му черна брада блещукаха капчици.
— Вчера направи всички ни свои роби — продължи той, докато вървеше към нея. — Никога не съм чувал по-добра песен от кайна. Заповядах на ковчежника си да ти изпрати хилядадирхама.
Ариб поклати глава. Абдуллах целуна ръката й.
— Знам, че признанието е скромно. Слушал съм те почти винаги, откакто пя за първи път в Ракка. Но вчера беше друга.
Ариб бавно издърпа ръката си. Знаеше за какво намеква той.
— Заради него — промълви Абдуллах.
Ала по лицето му нямаше и следа от зловещия, трудно потискан гняв, който я бе научил да се бои от него.
— Видях как го гледаше. През всичките тези години никога не си гледала мъж по този начин.
Над реката се понесе музика науд.Мелодията премина Тигър и стигна до тях, сякаш от друг свят. Женски глас започна да реди думи, които се чуваха съвсем ясно. В песента се говореше за певица, покорила народите от Магреба до Хорасан. Певица, по-могъща от владетелка.