От ръкава на Теодора се подаваше парче хартия. Ариб се приближи любопитно. Не бе видяла робинята да купува хартия в селото. Внимателно, за да не я събуди, момичето извади листчето и го приглади.
Теодора скочи с вик.
— А, ти ли си! — въздъхна облекчено и се зае да изтърсва прашинките от косата си.
— Наспах се — обясни Ариб и посочи листчето. — Какво означава това?
И без жена със смъкнати шалвари,
разголиш ли го, с трепет се надига,
готов е на мига дъжда да разтовари,
езда дори да няма — туй му стига.
— За Бога, не го пипай! — извика Теодора, грабна листчето от ръцете на момичето и го скри в ръкава си. — Не бива да четеш такива неща!
— Ти ли си го писала? — осведоми се любопитно Ариб.
Знаеше, че робините певици сами съчиняват песните си. Веднъж — два пъти беше опитвала и тя, но резултатът бе повече от скромен.
— Не съм аз. Текстът е на известния поет Башар ибн Бурд* — отвърна рязко Теодора. — Записах го, за да не го забравя. А ти си твърде млада за такива песни.
Ариб забеляза как младата жена се изчерви и се учуди още повече. Теодора побърза да смени темата.
— Защо не си поспа повече?
Ариб й показа ръката си.
— Ужасно ме сърби.
Това не беше единствената подутина по тялото й, но там изпитваше най-силен сърбеж. Косата й също беше много мръсна.
Теодора вдигна ръкава на дрехата й. Върху зачервената кожа се бяха образували мехурчета, на някои места Ариб се беше чесала до кръв.
— Откога е този сърбеж? — попита изненадано кайната. — Защо не си ми казала?
— Не беше чак толкова лошо — отговори Ариб, опитвайки се да бъде смела. — Нали не е проказа?
Парване й бе разказвала за коварната болест, която започвала по кожата, постепенно загнивали крайниците, накрая и лицето.
Теодора поклати глава и Ариб изпита безкрайно облекчение.
— Според мен е по-скоро краста.
— Краста ли? — възмути се Ариб и бързо издърпа ръката си. — От краста се разболяват само уличните деца и скитниците!
Теодора се засмя сухо.
— А ние да не би да сме нещо друго?
Ариб я зяпна смаяно, но в следващия миг по лицето й потекоха сълзи.
— Не мога повече — захълца тя. — Колко още ще живеем така?
Теодора се усмихна успокоително.
— Ние, гърците, сме изгубили родината си преди стотици години, скъпа. Някога, преди много, много време, нашият цар Александър дошъл по тези места, опитвайки се да осъществи мечтата си за безсмъртие. Съдбите на хиляди хора са свързани с Пътя на коприната.
Изтри лицето на Ариб и посочи пътя, по който бяха дошли.
— Ще се върнем до потока, който прекосихме, за да се измиеш хубаво. Трябва обаче да внимаваме да не ни видят.
След дългите дни по прашния път и двете възприеха студената вода като спасение. Разкривени от вятъра дървета се вкопчва-ха в сипея към брега. Близо до планината водата беше бистра, но само след няколко мили щеше да потъне в изсъхналата земя. Ариб скочи в студената вода, без да се бои от острите камъни. Смъкна покривалото от главата си и започна да я плакне.
— Жената, на която са били дрехите, е имала не само краста, ами и въшки! — оплака се сърдито тя. — Кога най-сетне ще стигнем до някойхамам?
Всяка нощ сънуваше голямата баня в дома на родителите си, чуваше рева на жадните камили от улицата. Силен порив на вятъра уви мокрите шалвари около краката й и тя се разтрепери.
— Да се надяваме, че въпреки всичко ще стигнем до целта — промърмори гъркинята. — До Рей е още далеч.
Ариб проследи с любопитство как Теодора скри под камъните мръсен парцал.
— Това беше кръв — посочи тя. — Да не си се порязала?
Теодора отиде при нея и наплиска лицето си със студена вода.
— Не, Ариб. Всички жени кървят веднъж в месеца — обясни сухо тя. — Радвам се, че не съм го пропуснала.
Ариб не разбра на какво се радва Теодора, но не посмя да попита. Кайната се обърна замислено срещу течението на потока и се взря в червеникавия сипей. След малко неспокойно погледна през рамо.
— Да се махаме от водата!
Скриха се зад дърветата край брега и Теодора спря. Ариб проследи погледа й. На около миля от тях се издигаше тесен стълб дим.