Сунитите се придържат строго къмсунната(установените обичаи, нормативния прецедент и традицията, обикновено основани на Мохамедовия пример) и се смятат за законни приемници на пророка Мохамед в качеството им наимами.Абу Бакр, Омар и Осман са сунити. Според основните принципи в сунизма наследяването по род не е свързано с духовното лидерство на уммата.
Шиитите (аш-шийа— партията /на Али/), обратно, смятат, че единствено родовата свързаност с Мохамед придава легитимност на духовния лидер, а такава връзка има само Али — братовчед и зет на Пророка. Те не приематсунната,оформена по времето на Абу Бакр, Омар и Осман. По-дълбокото основание на шиитската ориентация лежи в разбирането за божествената природа на властта, а тази божествена власт може да има за носител само пряк наследник на Пророка. По принцип те придават много висок статус на фигурата наимама.
Първите четирима халифи са избрани с консенсус отуммата.И въпреки това шиитите смятат първите трима за узурпатори. В очите на ранните мюсюлмани халифът не е носител на божественото откровение, той само е „повелител на правоверните“. Първата смяна настъпва при Омайядите (661–750), чиитохалифизапочват да се наричат не „наместник на пратеника на Аллах“, а „наместник на Аллах“ и по този начин скъсват с предишната представа за демократичното представителство на властта на халифа, олицетворяващ цялата общност. В борбата на шиитската опозиция се ражда представата за халифа-имам, надарен от Аллах с особени „знания“, с каквито е удостоен само родът на Мохамед, продължен от Али и неговите наследници (Али е женен за дъщерята на Мохамед Фатма).
Към средата на IX век халифите изгубват политическата си власт над по-голямата част от мюсюлманските си владения и постепенно се превръщат в духовен глава на мюсюлманския свят, те обаче упорито се борят за своята политическа власт.
Тази политическа власт намира израз в установяването на династии. Първата е на Омайядите, втората — на Аббасидите (749-1258). Империята на халифите (халифат) се разширява невероятно бързо върху огромна площ. През втората половина на VIII век тя се простира от р. Инд на изток до Атлантическия океан на запад, владее Северна Африка, целия Арабски полуостров на юг, Персия, Ирак, Сирия, Палестина, а на север граничи със Свещената римска империя. Съвсем естествено е на такава обширна територия да възникнат множество центробежни сили, още повече че арабите не са преобладаващото по численост население. Властта на халифа зависи от множество политически, религиозни, военни и икономически интереси и преминаването й от едни ръце в други — дори в рамките на династията — не става безпроблемно. Обичайни са кървавите разправи между братя, между чичовци и племенници и т. н.
Багдад*[2], лето Господне 819-0
Над палата на халифа* се спусна поредната задушна нощ. Към двора гледашеейван*,ярко осветен като за празник.Евнусив черни копринени роби разчистваха остатъците от храна: масивни сребърни плата, отрупани с пълнени птици, бадемова халва и смокини, пълнени с орехи. Неизяденото се връщаше обратно в кухнята. Слугите притичваха под полюляващите се сребърни лампи, а мозайките по стените проблясваха като скъпоценни камъни. В легло от ухаещи ширазки рози почиваше печен паун, разпрострял разкошната си опашка.
ХалифИбрахим и пируващите бяха стигнали до виното. Робини разпръскваха над диваните от абаносово дърво вода с портокалови цветчета, танцьорки въртяха бедра и кожата им просветваше като коприна. Ала вниманието на гостите бе приковано другаде: между арките, където помещението се отваряше към двора, бе опъната бродирана със злато завеса. Страстните звуци, които долитаха иззад нея, сгорещяваха мъжете повече от виното и лятната нощ.
— Само почакай да чуеш Ариб!
Селим изрече името като нещо забранено, колкото вълнуващо, толкова и опасно. Писарят посочи подиума в средата, където халифът плъзгаше месестите си устни по рамото на една робиня.
— Тя е най-известната робиня певица във владенията на халиф Ибрахим. Дори самият той, повелителят на правоверните, не устоя на силата й. Цял Багдад обожава Ариб.
Танцьорките потропваха с боси крака, копринените им воали разнасяха аромат на амбра. Единствено тъмнорусият мъж, към когото се бе обърнал Селим, не изглеждаше подвластен на магията от багри и звуци. Дори виното не бе в състояние да прогони студенината от светлите очи на Волфрам фон Ауе. Въпреки това едва забележимо напрежение издаваше, че зад неподвижната маска се крие жив човек. Редом със слабичкия арабин той изглеждаше същински великан. Жилестите му ръце със сигурност въртяха добре тежкия меч. Едва зарасналият белег от кама върху гладко избръснатата брадичка му придаваше още по-страшен вид.