Пътят на запад
Ариб бе благословена с красота и излъчване. Тя бе
остроумна и притежаваше невероятен талант на
певица и uзпълнителка на уд. След легендарните
пеещи робини от Мекка и Медина не е имало жена,
кояmo да прилича на нея.
Из хрониката на Абу л-Фарадж ал-Исфахани*
Първа част
Провинция Хорасан, Афганистан, пролетта на 803 година
1.
— Ариб! Колко пъти съм ти казвала да не си пъхаш носа в тенджерите ми!
Дебелата готвачка провираше тялото си с учудваща гъвкавост между десетките тенджери и тигани. Само няколко борини осветяваха кухнята, а пушекът от огньовете замъгляваше очертанията й. Дъщерята на господаря на дома бе придърпала ниско столче към най-голямата бакърена тенджера, беше се покачила върху него и си тананикаше, завряла носле в дълбокия съд.
Десетгодишната Ариб се отдръпна и с привидна кротост сложи малките си ръце зад гърба. Знаеше, че не е добре да се кара с готвачката. Защото днес бе замислила нещо, за което баща й щеше да я накаже много строго, ако я спипа.
— Никъде не си пъхам носа! — За доказателство Ариб размаха лявата си ръка. Дясната обаче остана скрита зад тялото й. — Само помирисах яденето, и то точно така, както ти ми показа, Парване.
Тъмните, приближени очи се устремиха към лицето на готвачката, а ъгълчетата на устните й потрепнаха. Който бе дал това благозвучно име на готвачката, явно е имал чувство за хумор. Във всеки случай последното, за което човек би помислил при вида на дебелата жена, бе пеперуда. Сивата вълнена дреха на Парване се опъваше над тлъстините й като желязна ризница на боен слон.
Ариб обичаше кухнята в дома на баща си, а в празнични дни като този обичаше огромното сводесто помещение без прозорци още повече — защото неизбродният лабиринт се изпълваше с аромата на пълнени птици, уханието на карамелизираната захар, в която овалваха пресни плодове и бадеми, се смесваше с тръпчивия дъх на оцет. Агнешки мръвки с най-различна форма се подреждаха върху огромни тави като правоверни за петъчна молитва. Печена агнешка опашка цвърчеше невидима в полумрака, а в някоя от многото тенджери чакаше любимото й ядене: кайма в питки с пълнеж от орехи — наричаха ги хапките на халифа. Помощничките на Парване си бъбреха весело и пееха. Кухнята бе място, изпълнено с тайни и загадки. Тук, в търбуха на земята, Ариб се чувстваше уютно. Днес обаче имаше план.
Готвачката посочи дървеното столче.
— Слизай оттам! Я спри! Покажи ми какво криеш!
Ариб й показа голямата дървена лъжица, която стискаше в дясната си ръка. В следващия миг се сниши, мина покрай готвачката и хукна да бяга.
— Стой! — изграка Парване.
„Ще ти се, ама няма да стане“, помисли си Ариб, зави в тесния проход, образуван от натрупани бакърени съдове, но не забеляза кулата от паници и тя се срути с оглушителен звън. Кракът й се закачи в някаква тава и тя се просна в цялата си дължина на пода. Пилетата наоколо закрякаха уплашено и се разбягаха.
Ариб се изправи и се озова сред хаос от съдове. Имаше толкова големи тенджери, че би се побрала цялата в тях. Момиченцето се озърна и забелязвайки приближаващата се готвачка, се сви смутено.
— Вчера тук нямаше съдове — оправда се тя, когато Парване застана пред нея в целия си величествен ръст, заплашителна като бога слон Ганеша на картинката, който някога й бе показал един индийски пътешественик. Едрата фигура препречваше пътя за бягство, а останалите съдове се люлееха заплашително. Ариб разтърка лакътя си. Одраното място пареше.
— Аллаху-р-рахим. Милосърдни боже, защо ли ти забранявам това и онова, щом ти си правиш, каквото си щеш?
Готвачката поклати глава и се засмя, при което пълното й лице грейна. Ариб я прегърна и също се засмя. Парване я отведе обратно до огъня, настани я на столчето, за да й е под око, и опита бульона. Хапещата миризма на пушек, много по-силна от фините аромати на подправките, явно не й пречеше. Отиде до отсрещната етажерка, където бяха наредени десетки малки съдинки, и затърси подходящата.
— Непослушанието се ражда от страст — произнесе укорително тя, докато дрънчеше с паничките. — Това е опасно качество за жена.
— Опасно качество! — изимитира я успешно Ариб и се засмя виновно, защото бе замислила нещо много повече от непослушание. — Забраняваш ми разни неща, позволени на момчетата, и все ми повтаряш, че ме заплашва опасност.
С последните си думи Ариб се надяваше някой да й обясни защо повечето неща са позволени само на момчетата. Никой не говореше с нея за това. Баща й обикновено казваше, че е по-добре още отсега да се примири със съдбата си.