— Евнуси — обясни Хайдар, за да прекъсне мълчанието. — Заради бунтовете халифът събира в Хорасан нови и нови войски. Данъците и чуждите арабски властници тласкат все повече хора в редиците на въстаниците. Новата обстановка в империята изисква да обучаваме и лишените от мъжественост за военна служба. Мисля, че мярката обещава успех. Тези хора са по-верни от наемниците, а и могат да яздят по-дълго.
При последните си думи се насили да се усмихне.
В другия край на площада стърчаха високи зидове.
— Откакто изби Бармакидите, халифът се доверява само на евнусите си — продължиафшинът. —Те управляват семейното имущество и са заели мястото на везирския род.
Силен порив на вятъра напраши лицето на Волфрам. Застаналата в края на пътя жена вдигна булото си с разкривени от подагра пръсти, сякаш я бе уплашил.
— Евнухът, на когото ще те представя, е един от най-важните хора в халифата — съобщиафшинът,след като минаха под високата арка на крепостта. Подаде разрешителното си на поста и отстъпи настрана, за да направи място на препускащите насреща им ездачи.
— Един от най-важните хора в халифата е евнух? — попита високо рицарят, защото тропотът на копита отекваше оглушително между дебелите повече от метър стени. Очевидно в тази страна чужденците също имаха възможности да спечелят влияние.
— Един роб на халифа има много по-добри перспективи от синовете му — отвърна сухоафшинът. — Ако аз бях на мястото на владетеля, щях да постъпвам по същия начин. Синовете му искат наследството, докато евнусите се стараят да умножат славата му. Когато трябва да се предават тайни послания или дори знаците на висшата власт, Харун ар-Рашид ги поверява не на някого от синовете си, а на свояхадам ал-хауас.
Небето отново потъмня. Замириса на пушек. От близката оръжейна се чуваше дрънчене на мечове.
— На своя избран евнух? — повтори Волфрам.
— Сигурно знаеш, че преди време Харун ар-Рашид обичаше да обикаля града предрешен — обясни кратко Хайдар. — Двама мъже го придружаваха в нощните му обиколки. Единият е евнухът Масрур, с когото ей сега ще се запознаеш. Той е носител на меча и палач на халифата. Освен това е началник набарид.
— А другият?
Афшинътполучи пропуска си и го прибра в кафтана.
— Кой беше другият? — попита отново Волфрам.
Хайдар спря в сянката на арката.
— Мъртъв е — отвърна кратко и посочи тясната стълба вляво. Докато се изкачваха по каменните стъпала, Волфрам го гледаше с очакване.Афшинътзабеляза погледа му и продължи неохотно: — Името му беше Джаафар ибн Яхия, Джаафар Бармаки. Масрур му отсече главата със собствената си ръка и окачи частите от тялото му по багдадските мостове.
„Този Масрур явно е забележителна личност“, помисли си саркастично Волфрам.
— И защо? — попита високо.
— Сигурно ще чуеш хиляда и повече причини. Уж заради връзката му със сестрата на халифа. — Хайдар направи пренебрежителен жест. — Глупави приказки, колкото разказвачите на истории да забавляват слушателите. Народът се опитва да си обясни защо най-могъщите везири измряха. Никоя обида не тежи толкова, колкото обидата, нанесена от приятел — обясни горчиво. — Запомни, в двореца не се говори за Бармакидите. Харун ар-Рашид обичаше Джаафар като роден брат. Ала след смъртта му нито веднъж не е произнесъл името му.
Волфрам иронично вдигна вежди.
— Ще ми е много по-лесно, отколкото си мислиш.
Стигнаха до първата площадка и се озоваха в преддверие без никаква украса. Един роб отвори вратата от кедрово дърво и двамата мъже влязоха в четириъгълна зала. Въоръжени евнуси охраняваха входовете. Подът на черни и бели плочки беше застлан с килими, но иначе помещението бе оскъдно обзаведено, по войнишки. С изключение на резбованите рамки на прозорците и балдахина от черна коприна в отсрещния край не се виждаха никакви мебели. Даже орнаментите на колоните бяха прости и строги. В железни пръстени горяха факли.
Под балдахина стоеше строен възрастен мъж в чернадурра.Махна на един роб и заповяда с приглушен глас:
— Още днес изпрати това с пощенски гълъб в Тус! — После се обърна към посетителите: — Чух за теб, Волфрам фон Ауе.
Произнесе чуждоземното име без запъване и белите му зъби блеснаха. Подобно на помещението, и той изглеждаше строго елегантен: не носеше други накити освен аграфа на тюрбана и тежък златен пръстен. Тясното черно лице бе обрамчено от брада, върху челото и бузите бяха татуирани синкави шарки. Волфрам си бе представял другояче един брутален убиец.