Ариб проследи погледа на брат си и се сви в първата ниша отляво, полускрита от завесата. Сгушена зад огромен букет рози, тя успя да разгледа по коя жена се захласва Али: една робиня певица —кайна,както ги наричаха тук — гъркиня.
Момиченцето също се зазяпа в нея. Обикновено Теодора носеше прости пъстри дрехи, дълга пола и елече. Тази вечер бе облякла тънка копринена блуза, завързана над кръста и силно разтворена на гърдите, и шалвари от същата материя. Русата й коса падаше свободно по гърба. Само на слепоочията бяха сплетени две тънки плитки, в които искряха злато и рубини. Върховете на пръстите й бяха оцветени в тъмночервено, а очите й бяха подчертани с дълги черни линии.
Теодора забеляза Ариб и се стъписа. Само след миг обаче присви очи и обилно начервените й устни оформиха дума. Ариб неволно се изкиска. Не умееше да чете по устните, но знаеше как я нарича певицата, когато е непослушна:ширбаджа —тигърче.
Отново зазвуча музика. Мелодията на лютните отнесе Ариб в омагьосан свят. После Теодора запя и сърцето на момичето се разтопи. Течението я повлече и тя не беше в състояние да му се противопостави. Мелодията трептеше в тялото й, сърцето й биеше в ритъма на дайретата, но самата тя остана неподвижна, сякаш и най-малкото движение щеше да нарани нещо неприкосновено.
В този миг откъм вратата прозвуча рязка заповед. Дрънчене на оръжия изтръгна Ариб от вцепенението. Теодора млъкна, оставиудаи пропълзя към завесата, за да види какво става. Лицето й изведнъж пребледня до смъртнобяло, ръката й се вкопчи в дългата кехлибарена огърлица. Другите музиканти също спряха да свирят. Накрая заглъхна и дайрето. Разговорите в залата утихнаха. Ариб любопитно подаде глава.
В залата бе влязъл отряд войници с извадени оръжия. Последните слънчеви лъчи обграждаха водача им като с ореол. В първия миг Ариб изохка уплашено, но като се вгледа по-внимателно, въздъхна облекчено. Беше простоафшинът.
Всички наричаха Хайдар така, макар да не заслужаваше титлата, защото не притежаваше собствено княжество. Баща му управляваше малко езическо царство в близката Согдия*, но това не бе попречило на сина да постъпи на служба при халифа. Говореше се, че внезапната му набожност е сделката на живота му.
Ариб го гледаше любопитно. Черните очи на младия войник се криеха под рошави вежди и придаваха на погледа му нещо изучаващо и малко зловещо. Хайдар едва бе навършил двайсет години, ала чертите на брадатото му лице излъчваха строгост, която го правеше да изглежда по-възрастен. Днес обаче нещо го тревожеше. Жилестите му пръсти нервно подръпваха колана на копринената туника.
Анас, бащата на Ариб, се надигна бавно.
— Идваш изненадващо, но бъди добре дошъл — поздрави учтиво той. — Защо са тези оръжия, приятелю?
Гласът му пресекна за миг и Ариб с учудване отбеляза колко блед беше баща й. В залата се възцари тишина. Теодора се взираше в новодошлия с широко отворени очи. По заповед на Хайдар въоръжените войници се разпределиха в помещението. Гостите се събраха в средата, шепнейки си полугласно.Афшиньтбавно пристъпи към Анас.
— Не съм дошъл да пирувам.
Ариб с ужас забеляза как баща й се отдръпна. Черната коса, падаща по раменете му, образуваше ярък контраст с алабастровата кожа. Бледото лице беше по-страшно от всичко друго.
— Ти принадлежиш към семейството на Джаафар Бармаки, везира на Харун ар-Рашид[6]— продължи спокойноафшинът.
Анас кимна. Устните му трепереха.
— Всички го знаят — произнесе тихо той.
Ариб познаваше Джаафар и го харесваше: красив мъж с благозвучен глас и спокойни жестове. Хората говореха, че халифът цени съветите му и го смята за свой брат. По време на нощните му обиколки из столицата верният везир бил неотлъчно до господаря си.
— Нося ти новини от Багдад — продължиафшинът.
Ариб забеляза как баща й вдигна ръка към гърлото си, сякаш нещо го душеше. Никога не го беше виждала в това състояние.
— Харун ар-Рашид, владетелят на правоверните, свали Джаафар от поста му — съобщиафшиньт.
— Никой не ме е уведомил — отвърна изненадано Анас. — Сигурен ли си, че е вярно?