Имамътизбухна в луд смях и вдигна чашата си за наздравица. Абу Иса не се зарадва на отговора й. Кръвясалите му очи засвяткаха и той посегна към колана си. Не носеше оръжие, затова напипа само края на хлабаво вързания ешарп. Въпреки това изрази недвусмислено намерение да се нахвърли върху нея.
Абдуллах даде бърза заповед. Двама силни чернокожи роби хванаха развилнелия се младеж под мишниците и го повлякоха към канала.
— фалшива змия! — ревеше Абу Иса и се извиваше в яката хватка на евнусите. Робите го потопиха във водата и виковете му заглъхнаха.
Абу Нуас отново вдигнауда. Отпуснатата кожа на лицето му се зачерви. Очевидно беше сигурен в победата.
Казваш, че обичаш женската снага,
момък, значи, млад не знаеш досега.
Ариб грабна инструмента и отговори:
Принца аз дори към женската любов обърнах,
че от пътя Божи вляво беше свърнал!
— Мухаммад ибн ар-Рашид! Тя казва истината!
Мъжете бяха неудържими, ръкопляскаха и крещяха. Момичетата надаваха ликуващи викове, дебелият имам благославяше. Дори мъжете — защитници на Абу Нуас изразиха одобрението си, а паунът отново изкряска.
Абдуллах скочи от мястото си и отиде до каменната пейка. Засмяно целуна ръката на Ариб и извика на управителя си:
— Плати й хилядадирхама!
Ариб се кланяше и изпращаше въздушни целувки. Лицето й сияеше. Пое чашата на Абдуллах и я вдигна към устата си. Тогава забеляза ездач, който скочи от седлото на известно разстояние от тях. Носеше черната дворцова униформа. Джухар го доведе при пируващите. Абдуллах го посрещна със сериозно изражение.
— Време ли е вече? — попита тихо. — Душата на баща ми напусна ли този свят?
Пратеникът обходи с поглед веселата компания, ала не си позволи критична забележка. Поклати глава и обясни:
— Халифът те моли да му изпратиш своята кайна, господарю. Казва, че си му разказвал за момичето. Може би тя ще успее да облекчи болките му.
Усмивката мигом изчезна от лицето на Ариб. Остави чашата и отиде при двамата мъже. Вкопчи се в ръкава на Абдуллах, търсейки закрила.
— И аз ще дойда — обеща тихо той.
Ариб го дари с благодарен поглед.
— Баща ти иска само да послуша песента на момичето — обясни пратеникът. — Нима ще му откажеш тази малка услуга?
Ариб забеляза как господарят й се колебае и се уплаши. Абдуллах размисли и я дръпна настрана.
— Няма защо да се страхуваш от него, любима — увери я нежно и я целуна по бузата. — Той е на легло и е много слаб.
Ариб го погледна със съмнение.
— Знаеш, че правя всичко за теб — рече Абдуллах. — Искаш ли веднъж и ти да направиш нещо за мен?
14.
Над глинените куполи на Тус се носеха първите предвестници на студена пясъчна буря. Пясъчна камбана сякаш затискаше резиденцията на халифа. Стената се приближаваше бавно, безмилостно и поглъщаше всичко по пътя си. Фин пясък покриваше къщите като саван.
Ариб следваше евнуха по коридорите на цитаделата. Непрекъснато поглеждаше надолу към притихналия град, чиито стени почти не се различаваха на фона на жълтеникавото небе. Слугата отвори резбована врата в края на коридора и я пропусна да влезе първа.
Ариб се озова в затъмнена стая. Големи платна препречваха пътя на пясъка и дневната светлина. Появиха се сенки — роби в червени кафтани бдяха над болния. Застанаха под светлината и брокатените ширити по гърдите им заблестяха. Горяха лампи с парфюмирани масла, но и те не успяваха да прикрият миризмата на болест и смърт.
Макар и предупредена за миризмата, разпространявана от разрушителната язва в стомаха на халифа, Ариб побърза да притисне кърпичка към носа си. За миг отново усети гнилия му дъх върху лицето си, видя над себе си разкривената усмивка.
Разкошната постеля се намираше в задната част на помещението. Наблизо тлееше мангал, а на масичката стоеше купа с розова вода. Копринена мрежа скриваше постелята от чужди погледи. Евнухът я повдигна леко и се наведе към болния.
— Кайната е тук, повелителю на правоверните.
Махна на Ариб да се приближи и се оттегли безшумно. Робите също напуснаха стаята. Вратата се затвори с тихо щракване. Ариб остана сама с халифа. Както някога.
Притисналаудадо гърдите си, тя направи няколко крачки към постелята. Платнищата бяха вдигнати и видя болния. Човекът в постелята нямаше нищо общо с могъщия Харун ар-Рашид. Под завивката се очертаваше болезнено издут корем. Бели косми покриваха брадичката, сбръчканата шия и хлътналите бузи. Косата бе посивяла, тъмни сенки обкръжаваха дълбоките очи. Трепкащите клепачи вече не бяха подчертани с кухл. Въпреки това Ариб изпита благодарност, че мъжът държи очите си затворени. От време на време мъчително поемаше въздух. Само за две години халиф Харун ар-Рашид се бе превърнал на старец.