— Говори се, че умееш да гониш болката и страха — изрече с усилие той, без да отвори очи.
„Абдуллах явно не му е казал името ми“, помисли благодарно Ариб.
— Роден си под знака на Водолея — зашепна тя. — Подходяща би била тоналност в хармония със Сатурн и с третата струна науда,за да се уравновесят телесните сокове. С нея бих могла да ти даря подобрение. — Ариб остави инструмента на пода и струните звъннаха тихо. — Ако искам.
Болният раздвижи глава.
— Пей — простена той — и облекчи болките ми.
Ариб свали кърпата от лицето си.
— Болки — промълви беззвучно. — Познавам ги. И аз страдах от болки. Нямах сили дори да дишам. — Изчака, докато тишината стана непоносима, и продължи: — Вече не произвеждам целебни тонове. Ти ги унищожи. През онази нощ, когато ми отнехте честта и мечтите.
Харун повдигна клепачи и очите му се разшириха. По прозрачната кожа избиха капчици пот. Явно я бе познал.
— Абдуллах много държи на мен — продължи Ариб. Въпреки вонята дишаше свободно. — Нали знаеш как е с робините певици. — Усмихна се насила. — Любовта винаги има цена.
Харун ар-Рашид отвори уста, ала само простена мъчително.
Ариб пристъпи още по-близо. Отново усети острата болка в утробата си. Пробождаше я с всяко поемане на дъх и си налагаше огромни усилия, за да не побегне. Копнееше най-сетне да получи отговор. Наведе се над халифа.
— Защо семейството ми трябваше да умре? Защо унищожи рода на Бармакидите?
По бледите устни потече слюнка.
— Защо? — изкрещя Ариб.
Отново видя равнодушния поглед, с който халифът бе наредил наафшинада я подари на Зубайда, докато тя лежеше сгърчена от болка, след като я бе взел като животно.
Мъжът изхърка и Ариб приближи ухо до устата му.
— Джаафар… той знаеше… какво иска.
От миризмата й се догади. Тя се изправи.
— Може и така да е — рече горчиво. — Е, кайната Ариб постигна онова, за което Ариб Бармакида дори не смееше да мечтае. — Предизвикателно плъзна ръка по тялото си. — Защо да пазя добродетелта си, след като вече не съм невинна? Да, ти ми я взе с грубо насилие, но пак не мога да си я върна. Синовете ви Мухаммад и Абдуллах са много по-нежни любовници. И са готови да изпълнят всяко мое желание.
Очите му се белнаха. Измършавялата лява ръка опипа ръба на постелята. Понечи да извика, но произнесе името на сина си едва чуто:
— Абдуллах…
Ариб огледа подутия му корем и се запита защо не тържествува. Отдавна мечтаеше за този миг.
— Защо? — попита отново тя, този път съвсем тихо.
Харун безмълвно извърна лице. Изведнъж тялото му се разтърси от силни гърчове. Ариб се отдръпна, ала не повика помощ. Зачака неподвижно на разстояние от леглото. Харун ар-Рашид повърна и почна да се дави. Черна кръв рукна от устата и носа му. Захърка, опитвайки да си поеме въздух. В стаята се втурнаха двама евнуси. Единият вдигна болния, другият отиде да доведе лекар.
— Вода! — извика подире му първият. — И кърпи, бързо! Ако не изтекат храчките, ще се задуши!
Ариб се оттегли бавно към вратата. Лекарят се появи скоро и тримата мъже се наведоха над измъченото тяло. Халифът издаваше ужасяващи звуци. Разбърканата сива коса залепна от кръв и повръщано. От бледите устни струеше непрекъснат поток и мокреше хлътналите гърди и издутия корем. Лицето му потъмня, но бузите и челото се очертаха вени като дебели въжета.
— Туморът притиска сърцето му! — извика лекарят. — Вдигнете го!
Очите на умиращия изпъкнаха. Харун ар-Рашид нададе сърцераздирателен вик. Разтърсен от силен гърч, той се надигна и изхърка. От устата му изригна черна кръв и омърси снежнобелите чаршафи. Мъжете отскочиха уплашено. В стаята се разнесе гадна миризма. Безжизненото тяло се отпусна върху възглавниците.
Ариб избяга в коридора на чист въздух. Притисна ръка върху долната част на корема си, където я бодеше пламтяща игла. Силен порив на вятъра запрати пясък в лицето й и тя благодарно пое въздух. Цялата беше изпотена, но поне всичко бе свършило.
15.
Кайната не обърна внимание на стария евнух, който — излезе от стаята на халифа веднага след нея. Той никога не бе виждал певицата отблизо, затова не пропусна да я огледа. Тясното лице под грима беше бледо, тъмните очи — широко отворени. С полъх на съчувствие отбеляза колко младо е момичето.
Пръстите му се сключиха около кръглия предмет, скрит в дрехата му. Огледа се бдително, но не видя никого. Спусна се бързо по тясната стълба. Коридорът водеше право към оживения двор. Погледът му се плъзна по ризници и облечени в черно слуги. От близката кухня излизаше пушек и се смесваше със силната миризма на коне. Обърна се към покрития проход, за да излезе от двореца по широката алея. Ако побърза, ще стигне до мястото на уговорената среща, преди някой да забележи отсъствието му.