— Имаш ли нещо за мен?
Младият мъж незабелязано се бе приближил към него изотзад. Бръснатото лице излъчваше чуждоземна красота. Носеше прости тъмни дрехи, покрити с бял пясък — нито военна униформа, нито обичайните черни дворцови дрехи. Дълга до раменете руса коса, силна фигура на воин — описанието съвпадаше.
— Как влезе? Ако те познаят…
Мъжът вдигна клепачи и евнухът млъкна. Светлите очи го уплашиха. Красивият млад чужденец излъчваше нещо заплашително.
Евнухът колебливо извади от дрехата си безличния предмет.
— Предавам ти най-голямото съкровище на халифата — закле той чужденеца. — Който го носи, държи в ръцете си властта на халифа. Пази го като собствения си живот!
И бързо отдръпна ръката си, сякаш се боеше да докосне хладната кожа на чужденеца.
— Ще го пазя по-добре, отколкото бащата пази девствеността на дъщеря си — отвърна иронично непознатият и сключи пръсти около хладния диск. — Абдуллах знае ли вече какво се е случило?
— Кайната Ариб беше тук, когато халифът умря, ала ще й е нужно време, докато успее да уведоми господаря си.
— Тя е тук?
Ниският глас на младия мъж загуби част от невъзмутимостта си. Той вдигна глава към първия етаж.
— Вероятно гледката на смъртта е наранила невинната й душа — подхвърли подигравателно. — Няма да е зле да свикне.
Печатът на халифа изчезна в кафтана му.
— Е, значи имам преднина. Задръж я в палата възможно по-дълго!
— Отнеси печата на властта на законния му носител — прошепна евнухът. — Аллах да е с теб!
Чужденецът се усмихна студено.
— Докато разумът не ме изостави, Господ няма в какво да сгреши.
Очите му не се усмихнаха. Метна се на седлото, с опитно движение укроти буйния жребец и отново провери дали златният диск е надеждно скрит до гърдите му. Конят препусна към изхода и нищо неподозиращият стражник го пропусна. Евнухът го проследи с поглед, докато изчезна в облак прах.
След три месеца в двореца „Хулд“ в Багдад влетя ездач на запотен кон. Тропотът на копитата отекна в покрития проход, прахът от улицата последва ездача в настлания с мрамор двор. Мъжът скочи гъвкаво от седлото и хвърли юздите на един коняр. Лятната горещина тежете над река Тигър и по челото на ездача течаха вадички пот.
— Отивам при принц Мухаммад! — извика Волфрам.
И той бе останал без дъх като коня си, чиито хълбоци трепереха от умора. Нетърпеливо подаде пропуска си на дотичалия евнух. Уплашеният дворцов служител го въведе без много церемонии. Волфрам го следваше, сякаш дяволът го гонеше по петите.
Палатът на вечното блаженство се намираше недалеч от западния бряг на река Тигър. Слабият ветрец, полъхващ по това време на годината, се удряше в стените на Аббасидския дворец. Волфрам благодарно усети хладен повей върху челото си.
Евнухът го отведе в градината. В долината се виждаха три аркади покрай брега на Тигър, потънали в изпарения. Между тях се простираха алеи с персийски рози и палми. Шумът и прахът на града изглеждаха безкрайно далеч.
Мухаммад ибн ар-Рашид лежеше в сянката на балдахин. Тъкмо гримираха очите му. Няколко кани за вино издаваха, че въпреки горещината принцът си пийваше порядъчно. Мухаммад забеляза посетителя, бутна евнуха си настрана и се надигна.
— Диб ар-Ракки — поздрави благосклонно.
Франкът бе изпълнил препоръката на Масрур да приеме арабско име. Престолонаследникът измери с учуден поглед прашните дрехи и дългата брада на посетителя, така необичайна за него. Отрупаната с пръстени ръка неволно се вдигна да изчисти несъществуваща прашинка от разкошната каба.
— Какви новини ми носиш от Тус?
Мухаммад не помисли да отпрати евнусите, полегнали на постелята. Младежът с гримове в ръцете беше рус, другият явно произхождаше от Африка. И двамата не повече от шестнайсетгодишни, със силни, хармонични тела, облечени в черната риза, позволена само за най-доверените паладини на халифа.
— Нямам тайни от приятелите си — обясни Мухаммад, проследил погледа на Волфрам. Помилва чернокожия по рамото и момъкът с усмивка вдигна ветрилото, за да разхлади своя господар.
— Вероятно пощенският гълъб вече ти е донесъл вестта за кончината на баща ти, принце?
Развълнуван, престолонаследникът се отдръпна в сянката и попи потта от челото си с копринена кърпичка. Изобщо не помисли, че посетителят стои под силното слънце.