Скоро одалиските подхванаха една весела мелодия. Музиката създаде щастливо настроение и децата започнаха да лудуват на малки групи, а жените се заеха с любимата си игра на гоненица. Ариел се усмихна при тази сцена.
— Днес са много щастливи — извика Рима от стаята, докато оправяше леглото. — Султанът обяви поредната Фантазия.
— Наистина ли! Кога ще бъде тя?
— Утре, след вечерните молитви.
— Доста време мина от последната Фантазия. Не е чудно, че те са толкова игриви — засмя се Ариел. Повечето от наложниците бяха на нейна възраст, или дори по-млади. Те се носеха между лимоновите дървета, преследваха се около малкото езерце. Радостните им викове, примесени с музиката и бърборенето на децата, създаваха едно приятно благозвучие.
— Банята ви е готова — каза Рима, като се показа на осветената от слънцето тераса.
— Добре — отвърна Ариел и мисълта за предстоящата среща с Кристофър отново завладя съзнанието й. — Тази сутрин имам нужда от баня.
Когато отново се появи на балкона, наложниците вече почиваха на дивани, поставени между цветните лехи, а децата се търкаляха безгрижно по тревата. Тиха, почти призрачна мелодия изпълваше въздуха. Ариел гледаше и усмивката й стана меланхолична. Някой ден тя също щеше да има деца. Но не знаеше как това може да стане, без да плати цената, която бяха заплатили наложниците. Целият им живот се състоеше от глупави игри в градината и часове, изпълнени с клюки. През останалото време се опитваха да бъдат привлекателни и се молеха Аллах да насочи очите на султана към тях, когато от време на време повикваше някоя любовница. Една млада наложница гладеше ръката на друга.
Ариел поклати тъжно глава.
— Султанът не обича тези момичета. Той спи с тях само когато има нужда от утоляване на страстта си. И това е всичко.
— Той е великодушен и мил с тях — отвърна Рима тихо от прага на вратата. Ариел не беше предназначила тези думи за никого, но нямаше нищо против Рима да се придържа към различно от нейното мнение. За Рима животът на наложниците изглеждаше като върха на щастието.
— Те никога няма да познаят любовта.
Рима сви рамене.
— Какво е любовта, моя господарке? Ако имам огън през нощта, храна за семейството си и покрив над главата си, аз със сигурност ще обичам мъжа, който ми дава всички тези неща.
— Ти ще му бъдеш просто благодарна.
— Не — отвърна младата робиня с глас, изпълнен с практичност. — Ще го даря със своята привързаност и вярност, ще го следвам, където и да отиде, той ще бъде винаги добре посрещнат вкъщи. Аз ще го обичам.
Ариел наблюдаваше как ръката на наложницата запълзя надолу по лакътя на приятелката й, докато пръстите им не се преплетоха. Майка й беше й описвала любовта между мъжа и жената не просто като даряване на чувствени удоволствия, но и като интелектуален съюз. Две души ставаха една в името на общите цели и мечти. Нещо извънредно сложно и почти магическо.
Ариел продължаваше да наблюдава жените в градината. Те бяха купени за удоволствие. Именно това предлагаше султанът и на нея: да я продаде на един непознат, за да може да го дари с удоволствия. Да изтъргува щастието й за английски пушки и промишлени изделия. Миналата нощ тя бе търгувала със своята свобода. Вероятно не беше по-различна от наложниците. Имаше само едно нещо, което можеше да й помогне да сключи успешна сделка, и подобно на тях тя го бе използвала за собствена изгода.
Жените се раздвижиха. Събраха едно по едно децата и скоро градината опустя, с изключение на музикантите, които продължаваха да свирят под мрежестата утринна сянка на дърветата. Бедрата на Ариел започнаха да се поклащат в ритъма на музиката.
— Може ли да останете още малко? — провикна се тя от горе.
Одалиската с лютнята кимна и лицето на Ариел се изпълни с щастие. След минута тя беше вече в градината. Спря за миг, за да изрита чехлите и сложи кастанетите на пръстите си, след това тръгна по прохладната трева към музикантите. Намери едно облято от слънчевата светлина петно на няколко крачки от тях, затвори очи и зачака.
Когато музиката зазвуча отново, Ариел отметна глава назад и остави мислите си да се разтворят в многоцветната дъга, която слънцето създаваше под клепачите й. Бедрата й започнаха бавно да се поклащат. Ръцете й се издигнаха грациозно като лебедови шии над главата й, а пръстите й с малките кастанети защракаха в ритъма на песента. Сладката мелодия се лееше около нея като възбуждаща миризма, омагьосваше я, сякаш желаеше да превърне нотите си в движения. Тя се поклащаше и накланяше, като описваше малки кръгове.