— Аз съм създаден да бъда султан на цял Магреб! Ти, стари глупако! — редеше принцът с презрително изражение на лицето, докато извитото острие описваше широка дъга. — Няма да отида на хадж! Ще бъда султан и никой няма да ме възпре да направя това. Това е мое право. Аллах ми го е дал още с обреда на моето раждане. Ти беше готов да разрушиш нашата сила. Направи ни меки като клисавите неверници, които са запълнили нашите пристанища и ограбват дадените ни от бога дарове. Не. Никой няма да ме спре този ден. Добре виж това, татко мой. Защото ти е за последен път.
Мохамед не направи опит да се защити; той дори не понечи да вдигне ръце срещу святкащото острие на смъртта, което Язид владееше добре. Ятаганът на Кристофър бе този, който попречи на насочения надолу смъртоносен удар.
— Не! — изкрещя Мохамед. — Няма да ме защитаваш срещу собствения ми син!
Кристофър най-сетне видя гневна искра по лицето на Мохамед. Той отби удара на Язид и подаде ятагана си на Мохамед.
— Тогава защити се сам, мула.
По-възрастният мъж се придвижи с пъргавина, която не можеше да се очаква от възрастта му. И тя изненада Язид, защото когато султанът нанесе силен вертикален удар, наследникът отстъпи крачка назад.
— Няма да разрушиш всичко, което съм изградил тук — заяви Мохамед и пристъпи към сина си. — Алчността на майка ти ври в кръвта ти. Никога няма да управляваш тази земя. Поне докато съм жив и мога да те спра.
— Аз нося кръвта на саадинците, законните наследници на трона.
Мохамед пропусна целта, защото реагира на думите на Язид.
— Какво?
Язид спря за момент и се усмихна победоносно.
— Никога, през цялото това време, ти не разбра, че единствената цел на майка ми е да те види мъртъв и да сложи своя собствен потомък на трона. Тя бе последната от саадинците. Принцеса по наследствено право. Ти и твоят баща сте й го отнели. Чрез мен тя трябваше да го получи обратно, ако не беше толкова егоистична. Вместо това сега тя лежи мъртва в градината. Както ще лежиш и ти. Както и Каролин.
При израза на недоверие, който се изписа на лицето на баща му, Язид отметна назад глава и се разсмя.
— Горката Каролин. Ако ми бе оказала поне малко внимание. Но то бе предназначено единствено за теб, така че тя умря от най-ужасната смърт. Отрових я.
За секунда тишината изпълни въздуха като предвестник на буря; тогава яростта и мъката на Мохамед се отприщиха иззад стената, която бе издигнал преди осем години. Бойният вик, който излетя от устата му, се разнесе из двореца, разтърсвайки кристалните полилеи и отеквайки чак в градините на Ел Беди като зловещо знамение, и нямаше никой в двореца, който да не го чу и да не потръпне при този зловещ звук. Той вдигна ятагана на Кристофър високо над главата си и атакува своя син и наследник, като се хвърли срещу Язид със сила, която повали двамата мъже на земята и те започнаха да се търкалят по покрития с мозаечни плочи под на балкона.
Ариел също чу вика. Със стегнато сърце тя се втурна през вратите на тронната зала и полетя към балкона, като търсеше източника на този отмъстителен вик. На прага на балкона тя се закова и впери поглед в тялото, което лежеше неподвижно върху лъскавите плочи.
Сякаш времето бе спряло. Ариел можеше да чуе неестествено веселата песен на пойните птици в градините долу. Усещаше топлината на следобедното слънце, която се изливаше върху голите й ръце. Но тялото й сякаш се вцепеняваше, докато в един момент престана да чувства всичко, освен мястото, където сърцето й бе изтръгнато от самата й душа. Ариел притисна ръка към устата си и преглътна яростта, заседнала в гърлото й, като гледаше аленото петно върху гърдите на своя настойник.
Ятаганът на Кристофър стърчеше забит в гърдите на Мохамед, а от двете страни на неподвижното му тяло стояха двамата мъже, които бяха разбили нейните мечти. Главата й забуча, сякаш рояк от десет хиляди стършела се бе събрал в мозъка й, и Ариел усети, че светът лудо се разлюля.
Не може да бъде. Не искаше да повярва, че това е могло да се случи.
По-късно, когато Фатим й каза как бе пищяла, как мъката и скръбта в гласа й бяха покъртили всяко живо същество на хиляди мили наоколо, Ариел не можа да си спомни да е произнесла дори и звук. В този момент вцепенението я бе обхванало изцяло.
Тя се спусна като подплашено дете към неподвижното тяло на Мохамед. Пръстите й погалиха гърдите, където кръвта се просмукваше през дрехите му и образуваше едно уголемяващо се петно върху обсипаната със скъпоценни камъни туника. Тя бе поставяла глава върху гърдите му нощ след нощ след смъртта на майка си. Само с Мохамед се бе чувствала достатъчно безопасно, за да заспи. Той тихичко я бе уверявал, че Аллах си има план за всички тях в този свят. Резонансът на дълбокия му глас я бе карал да се чувства в безопасност. И тя му бе вярвала.