Въздържаността и търпението не бяха много познати на Ариел. Тя бе като малък пустинен вихър, който фучеше яростно, хвърляйки пясък във всички посоки, като търсеше нещо неизвестно. Сюлейман обичаше Ариел, но тя се нуждаеше от някого, който би я обичал за онези неща, които бяха толкова възхитителни у нея — нейната честност, нейната привързаност и неизмеримата й способност да обича. Тя имаше нужда от човек, който можеше да я научи на търпение и целенасочена доверчивост.
Кристофър Стонтън знаеше прекрасно какво означаваше човек да желае нещо. Знаеше какви качества са необходими, за да се бори за нещо, което си струва да има. Разбираше стойностните неща. Затова Сюлейман не се тревожеше прекалено много за безопасността на Ариел. Не се съмняваше, че Кристофър Стонтън знае, че Ариел е нещо ценно.
— Добре, докато вие двамата зяпате в облаците — прекъсна мислите му Фатим в необуздан пристъп на раздразнение, — аз започвам да действам. Не мога да стоя със скръстени ръце и да оставя сина на пепелянката да осъществи своите планове. — Не бе стигнал обаче и до средата на стаята, когато Кристофър го спря с леден глас.
— Няма да правиш нищо, Фатим.
Младият берберин изпадна в истерия от липсата на разбиране или поне някакво съчувствие от страна на другите двама мъже.
— Ти! — извика той, като се обърна яростно към Кристофър. — Ти не си мой брат. Отхвърлям уважението, което ни свързваше. Ти загуби моето!
Прекоси стаята, стигна до мястото, където Кристофър стоеше неподвижен и размаха дългия си кафяв пръст пред лицето му.
— Ти си идиот. Би трябвало да просиш милостиня с онези, които са изгубили ума си под пустинното слънце! Тя те обича. По-хубава е от слънцето, по-чувствена от нежния морски бриз, по-мека от агънце. Рискува живота си заради теб. Видях я как седеше ден и нощ до леглото ти, когато беше болен, за да се грижи за теб, тревожеше се за теб и молеше Аллах за теб. И въпреки това досега от теб не е получавала нищо друго, освен обиди. Да! Язид ще я унижава физически, но ти направи същото много преди това със своите думи. С остротата в погледа си. С липсата на доверие. Заради теб тя трябваше да доказва себе си всеки миг. И винаги нещо не достигаше. Наистина, постъпи неблагоразумно, като отиде в лагера на Язид. Но не тя се провали, а ти, братко мой. Ти не можа да намериш сили да й се довериш. — Когато завърши речта си, Фатим му хвърли непримирим гневен поглед и се понечи да си тръгне.
— Зная, Фатим. — Гласът на Кристофър бе равен и безмълвен като морето на зазоряване. На измъченото му бледо лице се бе изписала болката, след като най-после бе свалил маската си на безразличие. Кристофър се наведе и прокара пръсти през косата си. — Веднъж спасих живота ти, Фатим. Сега се нуждая от помощта ти, за да спася нейния. — Погледът му бе унесен, докато търсеше лицето на приятеля си. — Позволих й да попадне право в ръцете му. Право в капана на смъртта.
Фатим го плесна ниско по гърба, като неизменната му природа отново изплува на повърхността.
— Нека не губим ценното време на Аллах в разкаяние, братко мой. Ариел ни чака. А аз, както знаеш, винаги се радвам на една добра битка.
В мрака на беззвездната нощ, Фатим приклекна под малкото маслиново дърво и започна да наблюдава самотната фигура по стръмния склон, която единствено гледаше надолу към Казбах. Тази вечер вятърът беше студен и духаше от Атлас, като люлееше оскъдно покритите клони на дърветата. Лошо предзнаменование, реши Фатим. Но не за тях. Предзнаменованието бе за тези долу, в Казбах.
Язид се бе оказал по-хитър, отколкото всеки от тях бе подозирал. Той бе тръгнал веднага от Ел Беди за Казбах и преодолял съпротивата на минималната стража, която Сюлейман бе оставил. Сега контролираше крепостта, като заедно с това имаше добра видимост наоколо и можеше да забележи всеки, който се приближаваше. Ще бъде невъзможно, си мислеше Фатим, да измъкнат Ариел оттам. Щеше да бъде нужна цялата армия на Сюлейман, армия, която Фатим знаеше, че той не би ангажирал със спасяването на една жена. Не можеше дори да си позволи да мисли за зверствата, които вероятно бе изтърпяла Ариел, преди Сюлейман да бъде готов с плана си и да даде заповед за атака на Казбах.
Невъзможно, освен за мъжа с него.
Фатим не знаеше колко дълго бяха стояли на стръмния склон. Много преди имамът да обяви вечерните молитви. Бяха минали часове и Кристофър не правеше нищо, само се взираше надолу към гората и наблюдаваше, както пустинният хищник наблюдава дупката на мишката. Освежаващият бриз прилепваше черната джелаба плътно към широките му рамене, а отпред платът плющеше като криле в полет. Той бе едва забележим силует в мрака, по-скоро мистериозен джин, отколкото човек от плът и кръв. По-скоро дух, отколкото смъртно същество.