Но тридесет минути по-късно Ариел стоеше пред бронзовата решетка, която превръщаше стаята й в затвор. Главата й ужасно я болеше, а в устата й все още имаше вкус на кръв там, където си бе прехапала устната, когато се удари в стената. Но тя бе жива. Би било твърде лесно, реши тя, да умре толкова бързо.
Отвъд решетката цареше непрогледен мрак. Знаеше, че нощта се спуска над равнините, заобикалящи Мекнес и това трябваше да я успокои. Но вече не я усещаше така безопасна, както някога. Нейният дом, мястото, което обичаше повече от всичко на света, вече не бе неин дом. Тя бе направила всичко възможно и го бе правила толкова старателно, за да остане тук. Бе толкова непоколебима и целенасочена в преследването на целта си, че никога не бе отчитала възможността, че може би не тя е тази, която решава. Нейният дом й бе отнет — не защото бе омъжена и трябваше да бъде изпратена далеч, а заради нещо съвсем различно. Сега осъзна, че Мохамед вероятно е знаел нещо за плановете на Язид. Но вместо да се довери на мъжа, който я направи своя избраница, тя упорито бе отказала да му съдейства. Оттогава много малко неща бяха тръгнали правилно.
Тя се отдалечи от прозореца и се обърна към огъня, който бумтеше приятно в огнището. Само нещата, които не притежават чувства, продължаваха да съществуват незасегнати от събитията на деня. Тя обаче бе променена завинаги. Нямаше нужда да гледа навън в нощта. Този път Кристофър нямаше да дойде. Когато бе срещнала Язид в неговия лагер извън Фез, се бе молила да бъде спасена и Кристофър се бе появил, сякаш в отговор на силното й желание. Но този път той нямаше да дойде.
Дори само за да й отмъсти, както бе, когато я бе измъкнал от лагера на Язид, въпреки всичко, независимо от причините, от които той се ръководеше, тя искаше той да дойде. Искаше да му каже, че го обича. И й се струваше, че той също трябва да я обича, поне малко. Когато я бе довел тук, за да види Сюлейман, тя бе вярвала, че я обича. И в оазиса, когато се бяха слели в едно под небето на Аллах. Тогава също бе вярвала, че я обича. Тя знаеше, че го обича. Но знаеше също, че бе измамила Кристофър.
При тази мисъл гордостта на Ариел прерасна в протест. Винаги му бе казвала истината — освен когато бе напуснала Казбах с пратеника на Язид. Но дори и тогава тя искаше да му каже, само че не разполагаше с никакво време. С въздишка, Ариел потисна гордостта си. Вече нямаше значение кой трябва да бъде винен или кой кого бе излъгал. Бе изгубила Кристофър. Постигнала бе своето желание; сега щеше завинаги да остане в Мароко. Но се надяваше, че това завинаги нямаше да бъде за дълго. Искаше Язид да я умори бързо и знаеше, че ще се бори с него до самия край. Завинаги изглеждаше много дълъг срок без човека, когото обичаше.
Да обичаш човек е много повече от това да обичаш страна, си мислеше тя. Колко глупаво беше да мисли по друг начин. Как можеше да си помисли, че едно място, гледка, сграда можеха да й дадат същото, което обещаваше един влюбен поглед. Тя бе вярвала, че може да бъде щастлива с неодушевеното, но след като веднъж бе усетила пламъка на неговата жизнена сила до себе си, изведнъж бе видяла колко пуст е пейзажът без него.
Само ако имаше възможност да му каже това, си мислеше тя. Но той дори не бе погледнал към нея в тронната зала. Ариел мислеше за Чедила и за думите, които тя й бе казала само преди няколко дни. Понякога човек трябва да даде нещо по-ценно от думите на този, когото обича. Болките в главата бяха забравени, когато тя зарови нос в украсената с пискюли възглавница и се усмихна тъжно. Това бе първото хубаво чувство, което бе изпитала през целия ден. Бе направила нещо добро за човека, когото обичаше. Той вероятно вече пътуваше към пристанището в Сале с Ан и Робърт. Поне те бяха в безопасност. Тя бе направила това. Бе дала на Кристофър нещо ценно. Неговата свобода. Това бе свобода от Язид, и от нея също. С това, че тя задържаше Язид тук, Кристофър получаваше възможност да избяга. Това беше добре. Можеше да се върне в Англия и към своя живот. Това също бе добре, тъй като той го искаше. Тя можеше да му докаже своята любов по този начин. Кристофър никога нямаше да узнае това. И това бе най-хубавото от всичко.
Огледа стаята в кулата. Язид я бе настанил в стаята, която тя и Кристофър бяха споделили за няколко часа. Тук те бяха открили таен изход. Спомни си залеза, който бяха наблюдавали от назъбения парапет. Ариел погледна към саадинския гоблен, окачен на стената. Като че ли се издуваше от бриза, което означаваше, че изходът, който бяха открили тогава, отново бе свободен.