Тя тръсна глава и отмести поглед встрани. Нямаше отново да се опитва да избяга от съдбата си. Този път щеше храбро да я посрещне. Щеше да се хвърли с главата напред и с отворено сърце. Това бе нейният дар за Кристофър. Той трябваше да си върне своя свят, докато тя остане в своя.
Ариел сви колена под брадичката си и обхвана с ръце краката си, за да ги предпази от студа на нощта. Саадинският гоблен се заиздува и запърха отново и тя усети силен студен повей по гърба си. Затвори очи и отпъди мисълта, която изникна в съзнанието й. Не бъди глупава, си каза тя. Ти желаеш отново нещо, което не можеш да имаш. Но в ума й заговори друг глас, нов глас. Той говореше за доверие, за вяра. Довери се на себе си, Ариел. Довери се на съдбата. Довери се на Аллах. И тогава онова, което изглежда невъзможно, може да се превърне в реалност.
Ариел се обърна бавно със затворени очи, като изчака момента, когато ще можеше да види изцяло гоблена. Притаи дъх в желание да повярва на този нов глас, като същевременно се страхуваше да изостави стария. Отвори очи и се взря в гоблена. Той висеше изпънат и неподвижен на стената. Нямаше никакъв бриз, нито отворена врата, нито Кристофър. Тя въздъхна, притвори очи от болката, която надеждата бе причинила в сърцето й. По-добре да не се надява, си помисли тя. По-добре просто да седи в тъмното и да чака.
— Пак ли се молиш? Ти се молиш, само когато имаш много сериозни неприятности.
Ариел внезапно отвори очи. Сърцето й започна да бие силно, не можеше да повярва на привидението, което стоеше срещу решетката на прозореца. Той бе там. Реален и невредим, и по-прекрасен от всякога.
Тя се хвърли в ръцете му със стремителността на планински поток, течащ към морето. Тяхното единство притежаваше сила, непозната за никой от тях преди това, сякаш най-сетне всеки бе намерил онази част, която до този момент бе липсвала на техните души. Ръцете на Кристофър я обгърнаха с целебна топлина и Ариел я прие, като балсам, който облекчи изранената й душа.
— Кристофър… — започна тя, но той притисна пръст към устните й, за да я накара да замълчи.
— Разполагаме само с няколко минути. Ще имаме цял живот за обяснения. — Той я наметна с голямата черна пелерина и кимна към гоблена. — Можем да бъдем благодарни на саадинците поне за едно нещо.
Когато Ариел пристъпи към Кристофър, косата й леко докосна брадата му. Неспособен да контролира желанието, което го изгаряше, той я повдигна на ръце. Ариел се стопи в прегръдката му. Тялото й се нагоди към неговото без съпротивление и те познаха сладост, за каквато дори в мечтите си не се бяха подготвили. Ариел вдигна към него поглед, изпълнен с любов и доверие, и вяра, която нищо не можеше да съкруши. Тя обви врата му с ръце и се надигна на пръсти, притегляйки главата му към устните си. Кристофър наведе глава, за да получи целувката, която тя предлагаше, и сливането на устните им бе далеч по-сладко от всичко, което някога бе опитвал всеки от тях.
— Обичам те — прошепна тя. Езикът й се стрелна между устните му и той изстена, отмалял от сладостта на нейното отдаване. Кристофър я привлече силно към себе си, с една ръка обхванал таза й през тънката коприна на харемските панталони, докато с другата силно я притискаше към себе си.
— Ти си ме омагьосала като един от джиновете на Фатим, защото никой дух не може да ме доведе до такова умопомрачение. С радост бих приел това, което ми предлагаш, но…
Кестенявите очи на Ариел го пронизаха с поглед, изпълнен с разбиране.
— Надявам се езерата за срещи в Англия да са толкова тайнствени, както и в Ел Беди, защото много удоволствие ни предстои да споделим. И имам много да се отплащам.
Кристофър изстена и се отдаде на празничния огън от желание, който опустошаваше душата му. Устните му поеха устата й в целувка, тя му отвърна и те се озоваха отвъд границите на въображаемото. Тя бе негова. Не като собственост, не като играчка, която да бъде показвана навред. Тя бе негова, както той притежаваше своя живот. Безвъзвратно и истински. Ариел запълваше празнините в душата му и удовлетворяваше неговите нужди, които му бяха причинявали само болка през целия му живот. С нея някак кръгът се затваряше. Той можеше да се освободи от гнева и болката на своето детство. Запълваше незаетите места в своето сърце с нейната любов. Златоока, красива Ариел. Изкусителка без лукавство, жена, която познаваше само честността и гордостта. Най-после тя бе в прегръдките му и мълвеше думи, на които той се бе присмивал. Притисна я към себе си и тихо повтори думите й на себе си: Обичам те.
Вратата на стаята се отвори внезапно в мига, в който устните им се разделиха. За секунда пространството се изпълни с бухарци, добре владеещи ятагани и мускети. Те бяха огромни, всеки от тях с равен на Кристофър бой. Имаше поне десетина такива.