Язид също видя тази удобна възможност. Дива усмивка се разля по лицето му, когато ятаганът в ръката му се изви в дъга към Кристофър. Той скочи напред, като разцепи въздуха, с намерението да пръсне сърцето на неверника на хиляди парченца. Тогава англичанинът внезапно се раздвижи. Не към стената, както очакваше Язид, а право към него. Незнайно откъде ятаганът на неверника се удари в неговия с вертикално повдигащо движение, което накара дръжката да се изплъзне от ръката му и запокити ятагана му с дрънчене върху каменния под. Язид се извъртя, за да избегне острието на християнина, но усети как то разпаря тънкия муселин на туниката му и засяга плътта му. Той се изви и обърна с лице към християнина, и едва когато го направи, разбра трика на неверника. Сега християнинът бе този, който залости него в ъгъла, и неговият ятаган танцуваше сега пред него като смъртоносна змия.
Ариел гледаше и едва можеше да повярва на очите си, поразена от внезапната промяна в двубоя. За секунди Кристофър си бе сменил мястото с Язид. Той си бе играл с него, като го бе оставил да повярва, че печели, докато умело го примамваше към място, където можеше да го хване в капан с едно-единствено движение. Сега Кристофър държеше ятагана си над Язид, но у него нямаше нищо от високомерието на принца. Той бе спокоен и хладнокръвен. И много сериозен.
— И така, Язид, сега ще говорим ли? — Въпреки настройващите за разговор думи, тонът му не търпеше възражение. Върхът на ятагана му сочеше право в сърцето на принца и той не изпускаше от поглед своя пленник.
Вместо него се усмихна Язид и очите му се свиха в доволна самоувереност.
— Мисля, че ще трябва да ти откажа, невернико, както винаги. — Преди още отказът му да бе изречен, вратата се отвори. Монголецът атакува Кристофър изотзад, като го наръга в рамото, преди той да има възможност да реагира. В същия миг Язид се хвърли към изпуснатия си ятаган и тържествуващо го завъртя над главата си, сякаш отново бе в страната на фантазията. Кристофър се блъсна в каменната стена и смачка малкия монголец между себе си и камъка. Слугата на Язид се свлече зашеметен от гърба му; но той му бе нанесъл по-голяма повреда, отколкото дори си представяше, защото камата му бе отворила отново раната на рамото на Кристофър, като бе прибавила още една към нея. Кристофър се опита да спре изтичането на кръвта и обхвана рамото си със свободната си ръка, докато с другата продължаваше да размахва ятагана си.
— Ариел — извика той, като се приготви за нападение към Язид. — Вратата. — Не беше нужно да казва повече. Ариел се втурна към гоблена на стената и го дръпна с всичка сила. Старото конопено въже, което го придържаше на мястото му, поддаде и килимът падна с грохот на пода, вдигайки облаци прах из цялата стая. Ариел не загуби нито секунда и се спусна през масивния килим. Подпря с хълбок тайната врата и я отвори без усилие. Кристофър веднага я последва, почти връхлитайки върху й, когато побягнаха от Язид. След тях Ариел чу сатанинския му смях.
— Бягайте! — извика той. — Няма спасение за вас. Неверници такива! Ще видя главите ви върху копията на моите стражи и ще погреба телата ви в стените на моя дворец. Няма поражение за могъщия!
Ариел знаеше, че Язид е прав в известен смисъл, защото нямаше къде да отидат. Зъберът на бойницата се опираше в друга врата, която, подобно на своя близнак, вероятно не е била отваряна от сто години. Там за тях нямаше спасение. Кристофър се спря зад нея и Ариел се обърна, като го сграбчи за ръкава. Бе блед като смъртта, а черната джелаба бе станала тежка и мокра от кръвта, която се стичаше от раната му.
— Дай ми ятагана — настоя тя. Ако трябваше да останат тук, тя щеше да се бие редом с него. Ариел бе загубила всичко, но не би загубила Кристофър. Той не обърна внимание на настояването й, като пристъпи напред, за да я защити от Язид. Ариел видя лъсналото му от пот лице. Това, заедно с налудничавия блясък в очите на принца, му придаваше вид на умопобъркан. Кристофър вдигна ятагана си и Ариел знаеше, че това са последните му сили. За трети път през всичките тези дни тя се помоли за чудо. Два пъти Аллах я бе чул, но този път тя се нуждаеше от чудото повече от всеки друг път.
Като видя немощното му усилие, Язид не можа да се сдържи и се засмя.
— Страхувай се, невернико. Сега ще срещнеш гнева на Аллах! — Язид размаха ятагана си и скочи от стената на зъбера. Приземи се почти на метър от мястото, където само преди няколко дни Ариел без малко щеше да намери смъртта си. И както не бе издържал нейната тежест тогава, така парапетът на бойницата не издържа и силното, младо тяло на Язид. Древният червен камък се сгромоляса под краката му и последното нещо, което направи Язид, бе да изпълни нощта с яростния си вик. И тогава в беззвездната нощ остана само звукът на вятъра.