Тя изхвърли лошите спомени от главата си. Бе си обещала, че няма да се оглежда назад. Сега всичко лежеше пред нея. Бе съпруга на Кристофър и макар да й предстояха толкова много неизвестни неща, знаеше, че докато той е до нея, ще бъде щастлива.
Последният от пътническите сандъци пое по наклонената плоскост, когато Кристофър и Сюлейман слязоха от кораба. Сюлейман хвана двете й ръце и се усмихна с цялата любов на истински брат.
— Аллах винаги те е закрилял, Ариел. Зная, че неговата барака ще те следва до новия ти дом. Не трябва да забравяш да ни изпратиш книги от Англия за библиотеките. Така Мароко скоро ще има най-добрите английски нови автори и поети.
Ариел кимна, неспособна да говори заради сълзите, които стягаха гърлото й.
— Ще ми липсваш, Сюлейман.
— Недей. Това е моят свят и аз трябва да остана тук, както ти трябва да заминеш за новия свят, който ще откриеш за себе си. — Той се усмихна на сълзите й и поклати нежно глава. — Трябва да запомниш едно. Звездите, които нощем гледат надолу към теб, са също така и мои. Чрез тях ти винаги ще знаеш, че съм тук. — Той я целуна нежно по челото, слезе от палубата и се отдалечи, преди дори да успее да го задържи.
— Той толкова прилича на Мохамед — каза тя на Зиад, чието присъствие усещаше до себе си. — Толкова сигурен в съдбата си.
— Ще бъде велик водач — отвърна просто Зиад. — Защото величието е в извършените дела, а не в изречените думи, любима господарке.
Ариел се обърна към него.
— Тогава ти, Зиад, си наистина велик човек. — Евнухът се поклони, като прие благосклонно комплимента. — И аз не съм вече твоя господарка. Сега си свободен, казах ти това. Ти ми служи повече от добре.
— Вярно е, че казахте това, господарке. Но какво ще прави един побелял евнух, ако няма да може да служи на своята господарка?
— Говорих със Сюлейман за това. Той ще се радва, ако останеш с него. Трябва да решиш, но така или иначе, си свободен човек.
Огромният мъж отново се поклони, но дори с извърнато лице, Ариел чу как думите засядаха в гърлото му.
— Така ще бъде, господарке.
— Благодаря ти, Зиад — нежно каза тя. — Ще се чувствам по-добре, ако зная, че си с него.
Евнухът изведнъж разтърка очите си.
— В тая страна има толкова много пясък! — оплака се той. — Трябва да измия тази песъчинка от окото си, люби… лейди Стонтън.
Когато Зиад се отдалечи с горда походка, Кристофър сложи ръка на талията й с нежен жест и каза:
— Кармела е вече на борда и бризът се засилва, скъпа. Мисля, че е време да отплуваме.
Ариел кимна, като гледаше към брега и страната, която щеше да напусне завинаги.
— Трябва да се сбогувам с Чедила. Изпрати ли сандъците за Сами с Фатим?
Кристофър кимна.
— Зефира е склонна да мисли, че той е много разглезено малко момче.
Ариел се засмя.
— Не толкова разглезено, колкото щеше да бъде, ако живееше със семейството на Фатим.
— Ако Фатим е мярката, то съм съгласен. Сега върви, Чедила те чака.
— Не се ли сбогува с нея?
— Направих го вече. Говорих със Сюлейман и за нея. Ще има всичко до края на живота си.
Ариел погледна Кристофър с благодарност. Той нежно я побутна към брега, където дойката й седеше търпеливо под едно дърво.
— Върви — каза той.
Ариел тръгна бавно надолу по подвижното мостче и тихо седна на пейката до Чедила. Очите на старата жена бяха затворени и така и не се отвориха, когато Ариел приседна. Вместо това тя се протегна и със своята позагрубяла длан хвана ръката й, като я положи в скута си. Те поседяха няколко минути, безмълвни, но общуващи. Ариел можеше да усети как спокойствието и сигурността на Чедила се просмукват в нея и бе благодарна за това, особено в този момент.
Когато Чедила най-после заговори, гласът й бе ведър и спокоен.
— Именно това трябваше да стане.
— Наистина ли? — попита тихо Ариел.
Дойката й отвори очи и се обърна към нея с усмивка на устните си, която достигна до дълбините на нейната душа.
— Да, дете мое. Кръгът се затваря.
— Тогава това не е тъжно сбогуване.