— Освен ако нямаш други планове. Но дори и да имаш, ще трябва да ги промениш. Трябва да уведомим Робърт за посланието на баща ти до султана.
— Аз ще бъда на твоя страна, както винаги, братко — обяви младият берберин и тръгна след Кристофър, който не можа да дочака витиеватия му отговор.
Половин час по-късно Робърт бе осведомен от Фатим за всичко, което бе съобщено и на султана. Но реакцията му бе много по-сдържана, отколкото очакваше Кристофър. Той крачеше нервно из стаята и спираше от време на време, за да погледне през прозореца в тъмната нощ, сякаш очакваше да види някой бухарец да слухти на балкона.
— Най-доброто нещо, което можем да направим — казваше Робърт, — е да подпишем договора колкото може по-скоро. Тогава ние ще имаме законен предлог да помагаме на Мохамед. Англия би могла да изпрати оръжие в негова подкрепа.
— Не е толкова просто — възрази Кристофър. — Бунтът променя нещата.
— Може би ще минат седмици и месеци, преди да излезе нещо — отвърна Робърт. — Освен това не е наша работа да се месим в техните дела. Мохамед е предупреден навреме. Естествено той ще се погрижи да събере водачите на бунта и да ги обезвреди.
— Баща ми може да потвърди, че се планира бунт — намеси се Фатим, — но не може да каже кои са водачите му.
— Той трябва само да убеди няколко от бухарците, че е в техен интерес да назоват името на техния предводител. Смятам, че подобен начин на убеждаване е една от силните страни на вашето правителство.
— Когато страшният мула Исмаил властваше като султан, нещата наистина стояха така. Но Мохамед Бен Абдулах е просветен монарх. Той не може да понася традициите, които сам нарича „варварски“. Исмаил убиваше за собствено удоволствие, но нашият велик султан не постъпва по този начин. Вероятно сами сте се убедили в това.
Робърт пресече възбудено стаята.
— През последните два часа открих, че между везирите съществуват определени разногласия относно този договор. Както изглежда, единственото нещо, което може да спаси нашата мисия тук, е перспективата султанската повереница да се омъжи. А именно това няма да стане — завърши той, като се изправи пред Кристофър. — Знам, че си прекарал доста време в Мароко, Кристофър. Намесата в техните вътрешни дела сега ще бъде равносилна на самоубийство. Трябва да помниш, че тук ти представяш краля и трябва да правиш това, което е добро за Англия. Именно такива са съображенията и на султана.
Кристофър се обърна към Робърт. На лицето му бе изписано ледено спокойствие.
— Имам да свърша нещо — каза той и се насочи към вратата. — Извини ме. — След това се обърна към Фатим и добави: — Можем ли да се срещнем в моята стая по-късно тази вечер?
Берберинът кимна.
— Добре.
Робърт гледаше замислено след него.
— Кристофър, за бога, този път послушай съвета ми. Ти си само човек; какво би могъл да направиш?
— Ще ти обясня по-късно, Робърт — изрече Кристофър, без да се обръща назад. — Има някои фрагменти от мозайката, които все още не си виждал.
Блестящата приемна на султана бе гореща и задушна. От благоуханните пръчици за горене към тавана се извиваше пушек, не тревожен от вятъра, тъй като прозорците бяха затворени поради очаквания повторен дъжд. Докато чакаше султана, Кристофър отново премисли ходовете, които се готвеше да предприеме. Този следобед той смяташе, че поройният дъжд е изтрил Ариел Ленъкс от неговия живот. Сега перспективата за техния брак отново ставаше заплашително реална, при това много по-комплицирана. Кристофър не хранеше никакви илюзии относно съдбата на Ариел, ако останеше в Ел Беди. Той не познаваше имената или лицата на нейните противници, но те съществуваха. Между везирите, които искаха да я премахнат от пътя си, и бухарците, които бяха готови да устроят кървава баня в двореца, тя нямаше никакъв шанс да оцелее. Тази сутрин той беше казал, че няма да се наложи да се омъжи за херцога, но ако сдържеше обещанието си, нейната златна красота щеше да повехне твърде скоро.
Проклятие! — изруга той на себе си. Нямаше да й позволи да се срещне с подобна зла участ. Образът на огромните й златно кадифени очи, отразяващи брилянтната светлина на следобедното слънце, не излизаше от съзнанието му. Тук ставаше дума за нещо повече от това да спаси живота й. Той я желаеше. И силата на това желание бе нещо ново за него. Нещо, което не бе изпитвал към никоя друга жена. Единственият проблем бе, че тя не го искаше, а неговата мъжка гордост не му позволяваше да встъпи в брак с жена, която се ужасяваше от самата идея да се омъжи за един херцог.
Възможността да влезе в едно от най-изисканите английски семейства, което притежаваше дузина имения и повече от милион акра земя под своя протекция, изобщо не можеше да се разглежда като зла участ. Безброй майки подготвяха дъщерите си за началото на лондонския сезон, като раздухваха в тях пламъка на надеждата. И ако грижливо замисляните им планове успееха, именно тяхната сладка дъщеря, натруфена и ръбеста, щеше да го поведе към така желания олтар.