Кристофър Стонтън знаеше от момента, в който я срещна, че тя търси Ейвънския херцог. Тя даже беше попитала дали той го познава. Той я беше излъгал. Измамил. Изиграл. Поиска целувка срещу уверението, че ще говори с херцога, като й каза, че херцогът вероятно ще се съгласи да я освободи от женитбата. Херцогът! Той беше херцогът! Лицето на Ариел почервеня от възмущение. Най-лошото от всичко бе, че му позволи да я целуне. Бе искала целувките му. Бе стенала, въздишала в обятията му и се опитваше да го притегли към себе си, когато се отдалечаваше. Ариел чувстваше как отвращението й нараства, жлъчно и горчиво в гърлото й, и се страхуваше да не се поболее.
Прикована до мраморната стена, тя беше разтърсена повече, отколкото и в най-безумните си фантазии. Очите й стрелнаха Сюлейман, като търсеше в лицето му опровержение. Но от съчувственото изражение на лицето му беше ясно, че грешката беше нейна.
— Ще промениш решението си, Ариел — каза той, сякаш четеше по израза на очите й. — Един добър съпруг ще ти донесе голямо щастие.
Но Язид я познаваше по-добре. Бледите му зелени очи проникнаха с преценяващ блясък до най-съкровените й мисли и ги облякоха в думи.
— Той те измами, Ариел. Ти му се довери достатъчно, за да се измъкнеш и да се срещнете насаме, а през цялото време той те е лъгал. — Мургавите му черти бяха омекотени от съчувствие. — Натъжава ме мисълта, че ще се омъжваш за такъв човек, Ариел. Аз бих избрал силен мъж за теб. Някой воин или шариф от мароканския народ. Мъж, който не се бои да каже истината на една жена. Но не ми беше дадено аз да решавам — завърши той с многозначително свиване на рамене.
Гласът й се превърна в шепот:
— Сигурен ли си, че това е един и същи човек?
— Съмняваш се в думата ми? — попита Язид. После сви рамене: — Ейвънският херцог и Кристофър Стонтън са един и същи човек. Не е ли така, Сюлейман?
— Брат ми казва истината, Ариел — отговори Сюлейман. — Ние срещнахме херцога точно тази сутрин. Той беше много зает в кралските конюшни.
Сърцето на Ариел се стегна в пристъп на ярост. Колко глупава е била! Не беше ли достатъчно благоразумна, за да не се доверява на един неверник? Не беше ли научила от баща си колко лъжливи са англичаните. Червиви с лъжи. Тя бе оказала доверие на Кристофър Стонтън. А той го бе използвал срещу нея.
— Сюлейман — гневно заповяда Язид, като му махна с ръка да се отдалечи, — иди в покоите на баща ни. Виж дали още е буден.
Сюлейман кимна почитателно с глава към по-възрастния си брат и изчезна по пътя, по който бяха дошли.
Язид плъзна успокоително ръка около раменете на Ариел и я притегли към себе си, като притисна нежно главата й към гърдите си.
— Може би все още може да се направи нещо, за да прочистим раната от това отровно змийско ухапване.
Ариел се сгуши в прегръдката на Ел Язид, щастлива, че може да намери утешение в силата му, за да скрие срама и яростта си.
— Какво може да бъде направено, Язид? — попита тя и гъсти като сироп сълзи на разкаяние потекоха от очите й.
— Ще направя всичко, което е във възможностите ми, Ариел. Обещавам ти.
Триумф проблесна в дълбините на очите на Мохамед Ел Язид. Пръстите му леко галеха гърба й. Бе съумял да постигне целта си, мислеше си той, като се усмихваше в тъмнината. Имаше много пътища до победата, но мъдрият човек поема по най-лекия. Той вдигна кичур от косата й между палеца и показалеца си и го потри, като оцени прелестта му. Каква възхитителна награда би била тя. Глупавите английски неверници смятат, че са осигурили техния унизителен договор тази вечер, а баща му мисли, че има лоялността на управителите си. Колко сладка щеше да бъде победата му над тях.
Ще го отпразнува със сладкия нектар на единствената забранена за него жена, мислеше си той със студена усмивка. Ще има безкрайното удоволствие да бъде с нея. Нещо повече, ще се наслади на изкореняването на неверническата й гордост, като я научи да се подчинява.
Ариел погледна към Язид. Той беше богът на юношеството й и през целия си живот тя бе копняла за тази братска привързаност към него. Странно, мислеше тя, а устата й се разтегли в прекрасна, колеблива усмивка, че сега, когато най-много се нуждаеше от съюзник, той дойде да я избави.
— Трябва да ми вярваш, Ариел. Разбери най-сетне, че неверниците са недостойни.
Ариел поклати глава. Думите му бяха като успокоителен балсам за наранената й гордост. Тя отпъди всички спомени за Кристофър, които мислеше, че съществуват, отхвърли ги с пренебрежение настрана като прашни стари паяжини, които нямат място в новото й разбиране и забрави за херцога на Ейвън. Бавно умът й започна да се прояснява, болката в гърдите й стана студена и тежка, усилена от белезите от рани.