Наметна халата, който лежеше срещу крака на леглото, прекоси стаята и отвори капаците на прозорците. Слънцето обля всичко и оживи помраченото й настроение. Ариел се придвижи до гардероба и точно вадеше една раковинено розова туника с харемските панталони, които вървяха към нея, когато се вмъкна Чедила, която носеше поднос, а след нея плътно я следваше Рима.
— Сложи халата си и ела да хапнеш — каза Чедила. — Трябва да ядеш.
Ариел погледна без ентусиазъм към подноса с пресни смокини, като продължаваше да държи дрехите си. До малката кана с козето мляко с каймак и чинията с покрития с коричка и приготвен с билки хляб върху подноса стоеше кана с ментов чай, но нищо не я съблазни. Усмихна се на Чедила с израз на съжаление.
— Не мога да ям. Трябва да видя веднага султана.
— Не мисля, че това е възможно — предупреди я Чедила, като постави малка ваза с цветя до закуската на Ариел. — Дворецът е с главата надолу. Съмнявам се, че дълбокомъдреният ни султан ще се срещне с теб тази сутрин. Така че имаш повече от достатъчно време.
— Нещо може би не е наред с английския договор — дръзна да изрече с надежда Ариел и погледна настрани към Чедила.
Тя сви рамене в отговор.
— Това не е моя работа. Нашият мула ще се погрижи за всички възникнали проблеми. Моята работа е да се грижа за теб и възнамерявам да направя това с помощта на Аллах.
Ариел разтърка слепоочията си с раздразнение.
— А ти, дете мое, се нуждаеш от време, за да приемеш волята на Аллах, преди да се срещнеш с други хора.
— Ако имаш предвид онзи ужасен брачен договор, няма да слушам и дума за това — твърдо заяви Ариел, а главата й започна да я боли от безсънната нощ.
Чедила взе туниката от отпуснатата й ръка и я подаде ловко на Рима.
— Ще ми липсваш, дете на моето сърце. Но съм изпълнена с радост при знанието, че най-накрая ще намериш своето място в живота.
Ариел я погледна гневно, но предаността в очертаните с черен грим очи на Чедила изразяваше любов за цял живот. Внезапно сълзите, които не бе могла да пролее през нощта, рукнаха надолу по бузите й, когато се размекна в утешителната прегръдка на Чедила.
— Какво ще правя? Бях изиграна и използвана, и…
— За какво говориш, дете? Няма нищо, заради което да се чувстваш така объркана. — Ръката на Чедила очертаваше ритмични кръгове по гърба й.
— Всичко ме кара да бъда объркана — подсмръкна Ариел на рамото й.
Гласът на Чедила звучеше като успокоително припяване, когато я примамваше към леглото.
— Легни си, дете мое. Нуждаеш се от почивка. От време.
Ариел искаше да й каже, че Язид ще се погрижи за нея, че трябва да говори със султана и че с всеки изминал момент съдбата й безвъзвратно и окончателно се решаваше. Но тялото й се бунтуваше срещу желанията. Тя жадуваше за удобството на леглото, прохладните, съблазнителни завивки и успокояващото докосване на ръката на Чедила, която нежно я масажираше, премахвайки напрежението, което бе обхванало тялото й.
— Почивка… — мърмореше успокоително Чедила.
Миризмата на сгорещени масла проникна до ума й и тя се предаде на изтощението си. Нуждаеше се от почивка. След това щеше да бъде способна да мисли по-ясно.
Но докато се носеше на ръба на съня, една мисъл продължи да я преследва. Чедила грешеше. Аллах не би запланувал това за нея. Никога не би пожелал да я отдели от Ел Беди. Това не беше негов план; това бе план на Кристофър Стонтън. Раменете й се свиха от гняв и ръцете на Чедила се придвижиха умело по тях, като прогониха реакцията с нежните масажиращи върхове на пръстите.
Кристофър лъже, си мислеше тя, като се плъзгаше все по-близо до сладката забрава на съня. Искрящи сини очи и секващо дъха красиво лице й се усмихваха от света на сънищата. Той говореше, но думите му бяха подхванати от бриза и отнесени. Образът се разми и лицето се промени. Очите, които гледаха към нея, бяха зелени, не сини. А лицето, макар и все още красиво, бе по-тъмно. Нюансирано в маслинено кафяво, а не в бронзово. Язид, си помисли тя, носейки се на границата на съня. Язид я държеше и успокояваше. И сега можеше да чуе какво й казва.
— Довери ми се, Ариел.
Тя се усмихна.
След това отново лицето на Кристофър.
— Довери ми се.
Бризът се засили, като без предупреждение се превърна в сироко, пясъчна буря в ужасни размери. Образите в съня й се завъртяха и смесиха, докато се превърнаха в неясни очертания. И след това изчезнаха. Не остана нищо, освен бурята бушуваща около нея в един свят, където нямаше нищо познато. Струваше й се, че сирокото ще продължи безкрайно, преди да се унесе в черния сън от изтощение.