Ариел се настани удобно върху двете възглавници с пискюли, които бяха най-близо до прозореца. Толкова голяма част от живота, изглежда, минаваше в чакане, си помисли тя. Завиждаше на мъжете, че могат да предприемат действия, да вземат решения, докато тя трябва да седи в тази малка, задушна кабина и да чака за позволение дори за да изкаже своята благодарност.
Сигурно се бе унесла в сън, защото когато чу неясни гласове в съседната стая, кабината се бе превърнала в парна баня и тънък слой пот покриваше лицето й. Ариел пое въздух на пресекулки, надигна се от възглавниците и приглади паяжината от гънки по копринената си туника. Натисна бузите си с ръце в желание да се успокои. Не искаше да се появи пред своя настойник разчорлена и безумна.
„Защо Зиад не бе дошъл да й каже, че султанът се е върнал?“ — почуди се тя. Не бе характерно за него да е нехаен, особено когато някой го поставеше в опасно положение, както бяха направили бухарците. Ариел тръгна към вратата, която свързваше харема с тронната зала. Вече бе започнала да завърта валчестата дръжка, когато осъзна, че двата гласа идваха от другата страна на вратата. След като султанът не бе сам, тя не можеше да влезе. Бе нужно да повика Зиад и той да съобщи за нея, така че стаяла да се освободи — разбира се, ако черните стражи го пуснат. Ариел притисна буза към вратата и се опита да реши как да действа. Разговорът в тронната зала замря и тя се запита с надежда дали посещението не е свършило. Ще почака тук още малко, реши тя. Ако можеше да открадне няколкото минути със султана, от които се нуждаеше, без евнухът да съобщава за нея, то никой нямаше дори да знае, че е била тук. И след като везирите бяха много недоволни от разтрогването на предстоящия брак, щеше да бие по-малко на очи, че тя е била тази, която им е попречила.
Внезапно, със силно дръпване от другата страна, вратата се отвори и Ариел застана лице в лице с единствения човек в цял Ел Беди, когото се бе надявала никога да не види повече.
— Навик ли ти е постоянно да шпионираш хората? — попита Кристофър с тон, който моментално я накара да се наежи, готова за борба.
— Бих могла да попитам същото и теб, но маниерите ми са значително по-добри — изстреля тя, като се измести настрани, за да погледне зад широките му рамене, които й пречеха да вижда.
— Аз разглеждам няколко карти, които султанът ми остави — отвърна той любезно. — А ти?
— Аз чакам моя настойник. — Ариел се опитваше да се съвземе и едва успя да укроти чувствата си.
Деляха ги само няколко инча и височината на Кристофър, както и увереността в маниерите му, всичко действаше против нейната собствена самоувереност. Чувстваше силния си пулс в слепоочията. И въпреки всичко тя знаеше, че се страхува от неговата реакция, сега, когато бе спечелила своята победа. В момента не се чувстваше много като победителка. Напротив, изглеждаше като заблудено дете, хванато в някакво грубо прегрешение; сякаш по-скоро тя бе предателката, а не предадената.
Тази мисъл надигна вълна от възмущение в нея. Той бе този, чието място не беше тук! А не обратното. Каква арогантност от негова страна да иска да знае какво прави тя тук! Ариел изпъна рамене, повдигна решително брадичка и точно тогава погледът й попадна на мъжа, който стоеше до масата. Яростта й се умножи десеторно, като гледаше към фалшивия херцог на Ейвън, мъжа, за когото Кристофър умишлено я бе оставил да повярва, че е нейният противник, докато истинският херцог изказваше своите извинения.
Кристофър срещна обвиняващия й поглед с мрачна усмивка. Като видя непокорното движение на главата й и гневните проблясъци в очите й, който искряха като самородни късове злато, го обхвана хладна ярост. Очевидно загрижеността му за това, как да обясни своята истинска титла и промяната в намеренията му спрямо нея, беше напразна. Тя вече знаеше.
Той се обърна на една страна, така че да й позволи да го види.
— Мога ли да ти представя лорд Робърт Белмет, маркиз Симсбъри. Робърт, лейди Ариел Ленъкс, маркиза Хърстбек.
— Маркизо! — повтори Робърт с нисък поклон.
— Ваша милост! — каза тя, като вложи силен сарказъм в думите си.
— Но моля ви! — отвърна любезно Робърт. — Страхувам се, че не заслужавам съвсем такава учтивост. Надявам се, че не сте разочарована, че не съм херцог.