— Не мисля така — отвърна тя. — Мохамед Ел Язид ми каза всичко снощи, включително и това, кой е лорд Кристофър Стонтън. Ако не беше той, все още щях да съм очарована от твоите измами, ваша милост. Вероятно не би имал никакви скрупули да ме подвеждаш дори в момента, когато имамът изпълнява церемонията. Сигурна съм, че това би подхождало на извратеното ти чувство за хумор — да се насладиш на моята изненада, когато видя, че на олтара стоиш ти, а не лорд Белмет.
Кристофър прокле наум Язид. Бе подозирал нещо такова. Принцът бе успял да създаде затруднение, който ще изисква цялата му концентрация, за да го разреши в момент, когато трябваше да се фокусира върху други проблеми.
— Язид не ти е направил добра услуга.
Гневът на Ариел се надигна като разтопена лава.
— Напротив, лорде мой. Ще му бъда задължена до края на живота си.
— Не бъди глупава, Ариел. Тук има повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед.
Бяха стигнали до вратата на стаята й и тя се обърна да го изгледа колкото се може по-заплашително.
— Ако имаш поне капка чест в черната си душа, ще ми дадеш това, което искам, и ще приключиш моментално с напразните си усилия.
Кристофър се наведе над нея с почти почернели от гняв очи. Тъмната му коса докосна бързо веждата й, а устните му се раздвижиха срещу ухото й, като искаше окончателно да й внуши своята позиция.
— Нека изясня добре един факт, Ариел. Не влизам в споразумения лесно и винаги изпълнявам поетото обещание, след като веднъж съм се ангажирал.
— Тогава си допуснал голяма грешка. — Тя се отдръпна от него и стисна с пръсти дръжката на вратата до побеляване. — Защото ще се боря с теб с всяка частица от своето същество. Ако наистина не ме заблуждаваш и назоваването на имената ни пред олтара още не е отменено, то и това ще стане. — Тя рязко отвори вратата с намерение да я затръшне под носа му, но безцеремонно бе издърпана обратно в коридора. Кристофър я притегли към себе си и притисна тялото й в смазваща прегръдка. Погледна надолу към нея, като стоманеният оттенък на очите му не търпеше никакво предизвикателство.
— Повярвай ми, Ариел, когато онзи ден ти казах, че нямам интерес да се оженя за теб, наистина го мислех. Но нещата тук не са винаги такива, каквито изглеждат. Надвиснала е опасност, за която не мога да ти кажа точно сега. Съгласих се на тази женитба само по една причина. Защото си твърде упорита и наивна, за да се защитиш от гибелта, която ще се стовари върху това място. И в пристъп на очевидна лудост си помислих, че ще се радваш на моята закрила. Проклетият принц, който ти е толкова мил, е този, с когото трябва да внимаваш, не с мен. Ако го беше толкова грижа за теб, щеше ли да ти каже нещо, което само твоят настойник или аз имаме право да кажем? Може би трябва да разгледаш по-отблизо мотивите на Язид, Ариел.
— Не смей да злословиш срещу Язид. Той има…
— Какво има той? — попита Кристофър, като стегна захвата около китките й.
Ариел си пое дълбоко дъх. Нямаше да каже на Кристофър за обещанието на Язид. Колкото по-малко бе подготвен за нейната евентуална победа, толкова по-добре.
— Той е загрижен за мен.
— Не му се доверявай, Ариел — отвърна мрачно той. — Той не е това, което изглежда.
— Казано от човек, истински запознат с измамничеството — изстреля гневно в отговор тя.
— Никога не съм те мамил, Ариел. Всичко, което ти казах за себе си, беше истина. Откакто реших да откажа договора, не виждах никаква необходимост да те плаша с разкриването на моята титла. Затова се извинявам.
— Ние имахме споразумение.
— Нещата се промениха. Нямаш ли желание да чуеш нещо друго, освен това, което ти се иска?
— Не съм в опасност, но дори и да бях, щях да се погрижа сама за себе си. Досега много добре съм се справяла и сама, затова ти обещавам, че ще продължа да го правя без твоя закрилящ меч!
— Прекалената самонадеяност е опасно нещо, Ариел — внимателно я предупреди Кристофър. — Не се оставяй да те изиграе. — Чертите му омекнаха, макар и съвсем леко, като впери поглед в нея, и жаждата, която й ставаше все по-позната, потъмни цвета на очите му. — Защото сега, малка моя, имам по-важни грижи, с които да се заловя, отколкото да лекувам наранената ти гордост.
Без предупреждение той я целуна, като устните му поеха нейните, сякаш бе техен познат притежател. Съкрушаващата топлина на устата му възвърна всички спомени за прегръдките им край езерото, но този път в докосването му имаше приятна настойчивост. Той разтвори жадно устните й, вече не като пионер, а като мъж, добре запознат с територията, в която се движи. Езикът му се мушна смело в кухината на устата й, търсещ подкрепа у нейния, който се нахвърли върху него.