— Идваш ли, Кристофър? — намеси се учтиво Ан.
— След една минута.
Робърт кимна.
— Ние ще тръгнем напред.
Кристофър облегна рамо на рамката на вратата от кедрово дърво и започна да отпива от брендито, загледан в тъмното було на нощта, което покриваше обширните градини на Ел Беди. Думите на Робърт бяха го засегнали повече, отколкото можеше да предположи. Беше се приготвил да се връща вкъщи. Колкото и да обичаше морето, вече се бе уморил от безкрайните пътувания от Танжер и Рабат до Лондон с кораби, натоварени с кожа, портокали и други деликатеси, които благородниците на Англия ценяха толкова високо. Канеше се да наеме един почтен човек за управител на бизнеса с корабните доставки точно преди да напуснат Лондон. Искаше да поеме върху себе си отговорността за управлението на именията на майка си. Но дори и не бе помислял за брак.
Той поклати глава при мисълта за абсурдността на тази идея. Не се съмняваше, че ще се ожени някой ден. Но той сам щеше да избере бъдещата си съпруга. Живееше ръководен от едно-единствено правило, което изместваше всички останали. Сам си беше господар на съдбата. Още като малък бе научил, благодарение на липсата на всякакъв интерес от страна на баща му към него, че нямаше никакъв смисъл да позволява да го ръководят нечии други императиви. Постъпваше така, както пожелаеше, и макар това да предполагаше доста размисли за това, кое е справедливо, с цялата последователност, на която бе способен, той предпочиташе да не се поддава на чуждо влияние.
Беше доволен от любовната си връзка с Франсин Жируар, когато се намираше в Лондон. Франсин нямаше амбицията да става херцогиня на Ейвън; нейната кариера бе истинската й страст и Кристофър нямаше нищо против нещата да продължават по този начин. Що се отнася до Робърт, той просто трябваше да намери някой друг да изпълни желанието на султана.
Когато очертанията на хоризонта се загубиха във вечерния сумрак, Кристофър откъсна очи от гледката, която се откриваше пред него, и се насочи към балната зала, забравяйки напълно за брендито и женитбата.
Глава 2
С по една пантофка във всяка ръка Ариел пазеше неустойчиво равновесие на върха на един от петдесетте стълба, които образуваха разкошна колонада около балната зала и лятната градина. Нямаше да е трудно да открие херцога, си казваше тя. Тази вечер тук се бяха събрали дипломати от почти всички страни на Европа, както и от повечето средиземноморски държави, но само шепа хора бяха от Англия. Балната зала, както и останалата част на Ел Беди, бе построена от дядото на нейния настойник. Мула Исмаил бе управлявал царството си с желязна десница. Бе построил двореца, за да докаже, че Мароко е по-велика страна от Франция, а неговият собствен дворец — по-голям от двореца на краля слънце. Сега, осветен от канделабри, с алабастрови стени, покрити с разкошни арабески и мозайки от малахит и яспис, дворецът придаваше магически вид на празненствата и неопровержимо доказваше, че страшният Исмаил е бил прав, най-малкото що се отнася до Ел Беди.
В единия край на балната зала местната аристокрация усърдно се забавляваше. Жонгльори, акробати, танцуващи мечки на здрави вериги, гълтачи на саби и хиляди други развлечения извличаха ентусиазирани викове на удоволствие и поощрение от благодарната тълпа. По-близо до Ариел европейците, и по-специално жените, правеха всичко възможно да не забелязват тези варварски увеселения и танцуваха под звуците на един чудесен парижки оркестър, с който султанът се бе сдобил наскоро. Блестящите одеяния на грациозно носещите се по балната зала дами приличаха на скъпоценности, разхвърляни от небрежен вълшебник — сякаш султанът въобще не го бе грижа за съкровищата му.
За миг сърцето на Ариел заби учестено, когато си спомни как преди години — в нощи като тази — наблюдаваше майка си да танцува. Изискана и деликатна, Каролин бе успяла да въдвори тих покой, който не можеше да бъде нарушен от чужди погледи или речи. Майката на Ариел бе съвършен диамант, чиято чистота и блясък говореха сами за себе си. Тя беше най-любимото съкровище на Мохамед. И въпреки че бе прекрасна, спомените на Ариел за нея бяха изпълнени с топлота и обич, които тя получаваше свободно и постоянно. Те бяха толкова близки, колкото могат да бъдат една дъщеря и майка. Ариел не можеше да си спомни и един ден, през който майка й да не се е намирала наблизо, да я наблюдава как играе, докато самата бродираше на сянка или четеше приказките от „Хиляда и една нощ“, които Ариел бе обикнала с цялото си сърце. Дълго време след смъртта й Ариел бе самотна и отчаяна. Никой, дори Чедила, не можеше да я утеши. Ариел седеше ден след ден в малката градина и чакаше Каролин да се върне. Макар да бе на осем години, когато майка й почина, тя не можеше да приеме факта, че си е отишла завинаги от живота й. Дори и сега, след толкова много години, болката все още пулсираше в сърцето й. Тази вечер Ариел я усещаше по-силно от всякога. И докато наблюдаваше увеселенията в балната зала, тя, както и Мохамед, прекрасно разбираше, че най-ценното украшение на този празник липсва.