— Не мърдай — заповяда той и я притисна към гърдите си. Почти без да се обръща, за да погледне през рамо, той даде остро нареждане на бегъл арабски: — Всичко е наред. Не се тревожете.
Африканците го изгледаха подозрително и направиха крачка напред.
— Казах ви, че всичко е наред. Моят приятел пи малко повече, отколкото може да понесе. Няма нужда от вашата помощ.
Двамата бухарци измърмориха нещо обидно, сякаш не очакваха нещо повече от един неверник. Но се подчиниха на заповедта му и тръгнаха към края на колонадата, откъдето можеха да ги наблюдават по-дискретно.
— Благодаря — каза Ариел, без да смее да диша под оценяващия поглед на сините му очи.
Ледът в тях започна да се разтапя и той изруга тихо:
— Това не означава, че няма да ги повикам обратно.
— Това ще ми струва всичко.
— Тогава ми кажи защо подслушваше разговора ни.
Държеше толкова близо, че тя можеше да усети топлината, която излъчваше тялото му и се смесваше с нейната. Беше строен и тъмнокос. И опасен. Махагоновата му коса се спускаше на безгрижни вълни над веждите му, а очите му бяха поразително сини на загорялото му бронзово лице. Ноздрите й се изпълниха със смесената миризма на топла кожа, мускусен одеколон и разлято шампанско. Там, където ръцете му стискаха голите й рамене, кожата й гореше, а тънкият лен на ризата му се притискаше към гърдите й.
— Не подслушвах.
Очите му се присвиха в израз на подозрение и недоверие, макар че не можеше да се застави да мисли, че тя е способна на предателство. Той отново погледна многозначително към бухарците.
— Моля те, не ги викай.
— Какво правеше тук?
Тя го изгледа с метежен поглед.
— Не мога да ти кажа.
— Така ли? — Той започна да се обръща към бухарците.
— Недей! — Ариел сграбчи ръката му точно в момента, когато той се канеше да им сигнализира. — Моля те, не ги викай.
— Кажи ми какво правеше, висейки на колоната на султана като маймуна на жонгльор. — Думите му бяха изречени с ледена любезност, която не търпеше никаква съпротива.
— Първо ме пусни — каза тя. Той освободи хватката си малко, позволявайки на косите й да се разсипят между пръстите му. Кръвта отново нахлу в лицето й, когато тя отпусна мускулите на врата си, които се бяха схванали.
— Хайде! — заповяда той. — Кажи ми.
— Не тук. — Ариел се надигна на пръсти и се опита да намери стражите през рамото му.
— Мисля — каза той, като сведе поглед към краката й, — че именно това надзъртане ти докара белята на първо място.
Обидена, Ариел се отпусна отново на пети.
— Няма да ти позволя да ме баламосваш дълго — добави той. Погледът му се разхождаше оценяващо по туниката й от чиста коприна и свободните шалвари.
— Не гледах вас, сър — прошепна Ариел и страните й пламнаха от унижение.
— Не?
— Не! — Хвърляйки тревожен поглед покрай колонадата, тя възвърна гласа си. — Защо трябва да се интересувам от вас?
— Това беше и моят въпрос.
— Моля ви — изрече тя разтревожено, когато африканците започнаха да се придвижват в тяхна посока. — Не мога да остана тук.
— А къде би предложила да отидем?
— В градината. — Тя кимна към тъмното. В желанието си да се скрие Ариел не забеляза удивения израз на лицето му.
— Както желаеш. Но освен ако не планираш да танцуваме валс през цялата нощ, ще трябва да ме пуснеш да мина пръв.
Погледът на Ариел се спря на мястото, където пръстите й все още стискаха кобалтово сините ръкави на жакета му. Бе се вкопчила в него като уплашено дете, макар той отдавна да я беше освободил. Засрамена, тя отпусна ръце покрай тялото си и отстъпи назад с огромното желание да се разтопи в мозаичните рисунки на пода.
Не останаха разделени дълго. Дори нямаше време да погледне нагоре, когато той я придърпа отново към себе си и я повлече към сенчестата тъмнина на градината. Не я пусна, докато не прекосиха градината до отсрещния й край, където една посадена отдавна глициния, с тежки пролетни цветове, се бе прилепила към колоната и образуваше покрита ниша. В момента, в който я освободи, Ариел се отдръпна в гъстия листак, обзета от яд и унижение. Той я беше повлякъл в нощта като изхвърлена от двореца просякиня просто защото искаше отговор на въпросите си. Почти бе решила да повика бухарците на помощ. Какво право имаше да й заповядва?
— Едва не попадна в ръцете им. — По устните му заигра полуприкрита усмивка.
— Какво?
— Стражите бяха точно зад теб.
Очите на Ариел се разтвориха разбиращо и нейната ярост бе отнесена от студения нощен въздух.
— Можехте да ме предупредите — каза тя и в думите й прозвуча наранена гордост.
— И да те предам? Не мислиш ли, че и двамата си създадохме доста неприятности? — На лицето му изгря една учудващо детска усмивка, която имаше опустошителен ефект върху Ариел, сякаш по вените й се разля гъсто, горещо кафе.