Катрин Каултър
Аристократът
ПРОЛОГ
Защитниците на нюйоркските „Звезди“, стиснали шлемовете си, стояха безпомощно по страничните линии и гледаха как Карпатиан, голмайсторът на „Железните“, шутира високо от четирийсет и третия метър право към вратата. Брант Ашър видя как топката влетя само на сантиметри от страничната греда и напрегнато зачака сигнала на съдията.
Ударът си го биваше.
Гай Ричардсън, нападателят на „Звездите“, хвърли шлема си на земята и ядосано затропа с крака:
— По дяволите! Не вярвам! Как можа така да ги мине! От петдесет метра!
Карпатиан подскочи от радост и изчезна сред тълпа от играчи.
— Запалянковците тук на стадиона пощуряха — пищеше екзалтирано коментаторът.
Сякаш пилоните се тресат, помисли Брант. Някой от съотборниците му яростно изпсува, но повечето мълчаха с наведени глави. На електронното табло се изписа крайният резултат: двайсет и четири на двайсет и един. Този полуфинален мач бе свършил. Техният шанс за Суперкупата бе отишъл по дяволите.
Брант стисна здраво шлема си в ръце и се запъти към Сам Карверели, треньора на „Звездите“. Той изглеждаше не по-малко скапан — свъсил дебелите си сиви вежди, привел рамене, стиснал устни.
— Исусе — чу го Брант да шепти, — сега трябва да ходя да поздравявам оня пор Хауърд! Гаден червей! Карпатиан е най-голямата му грешка.
Брант преметна ръка през рамото му.
— Важното е да имаш късмет — отбеляза той, защото не му дойде наум нищо по-добро.
Сам Карверели се стегна и премигна към своя знаменит преден защитник.
— По дяволите, Брант, не е честно. Вторият ни добър сезон… Ох, какво значение има? Давай да ходим, преди тълпата да е озверяла.
Повечето от играчите на „Звездите“ вече бяха на игрището и поздравяваха „Железните“. Напрежението бе спаднало. Запалянковците на „Железните“ скоро щяха да забравят този мач, защото след седмица им предстоеше друг. „Звездите“ щяха да гледат останалите полуфинали и мача за Суперкупата по телевизията.
Днес играха добре, мислеше Брант, докато тичаше към центъра на терена, за да поздрави Джо Маркс, предния защитник на „Железните“. Ако Еди Ригс не беше изпортил оная топка във втората четвърт, ако не беше единствената негова топка, която прихванаха в първата четвърт… Прекалено много „ако“. Днес той имаше двадесет и три завършени атаки, включително две подавания на Лойд Нолън, и накара Уошингтън Тейлър да тича цели сто метра. Но не беше достатъчно. Сега не чуваше оглушителния шум, не внимаваше за изровените буци пръст, в които един защитник лесно може да се препъне. До следващото лято нямаше да има повече футбол.
Джо Маркс бе изпаднал в такава еуфория, че в първия момент не го позна.
— Боже, Боже — крещеше той и тупаше Брант по гърба, докато най-после осъзна кой е, поукроти ликуването си и се постара да се прояви спортсменски. Все пак беше победител. — Излезе ни късмета, а, Брант?
— Разбира се. Добре играхте, Джо.
Двамата дългогодишни съперници си стиснаха ръцете и Брант се отдалечи, за да остави Джо да изживее славата си. В неговата съблекалня днес шампанското щеше да се лее върху главите и просмуканите от пот екипи на играчите.
Заедно със смълчаните си съотборници Брант се запъти към съблекалнята. Той бе на тридесет и една години, на върха на кариерата си. За миг мрачно помисли, че може би е време да се оттегли от футбола, да се оттегли с достойнство. После се сети за Кени Стеблър. Змията, който удряше всички в земята. Как ли се чувстваше той на игрището, когато тези огромни младоци се опитваха да се стоварят върху него? Когато стана на трийсет, Брант започна да разбира, че възрастта не е относително понятие във футбола. Дори сега, на трийсет и една, имаше осем години по-млади от него. Усмихна се. Със сигурност Джо Маркс, който също бе прехвърлил трийсетте, в момента ни най-малко не се чувстваше стар.
Настроението в съблекалнята бе потиснато. Изведнъж му се прииска да изкрещи на оклюмалите си съотборници, че загубата на един полуфинален мач не е краят на света. Че това все пак беше вторият им печеливш сезон. Собственикът на отбора сигурно в момента плачеше, но през последните две години „Звездите“ му бяха донесли доста пари.
Скочи на една пейка и извика:
— Хайде стига, пуяци такива! Преди вестникарите да са разбили вратата, престанете да се държите така, сякаш съм ви свил жените! — Поне успя да им привлече вниманието. — Нищо не можехме да направим за шута на Карпатиан. Сега човекът поне ще има работа… най-малкото догодина.
Лойд Нолън се изсмя.
— Ама той дори не може да говори английски — изръмжа Гай Ричардсън. — И има бирено шкембе.