— А случайно да знаете защо дядо ми е поставил такова глу… ъъъ… странно условие?
— Не искаше бъдещата виконтеса на Ашърууд да бъде американка.
— Обаче виконтът може да е американец, така ли?
— Нямаше друг избор — напомни му Хъксли старши. — Пък и в края на краищата, вашата кръв не е съвсем разредена.
— Много добре — обади се Харлоу. — Във всички топуркащи малки крачета трябва да тече британска кръв.
„Топуркащи малки какво? Исусе, трябва да се събудя!“ Ала до края на сцената нищо не се случи и Брант попита:
— А какво ще стане с парите, ако и аз, и моята далечна братовчедка едновременно откажем да се оженим?
— Всичко остава за Лусила. Разберете, милорд, че старият лорд Ашърууд искаше да има кой да се грижи за Дафни.
Тя некадърна ли беше? Или малоумна?
— Това, сър, е твърде очевидно. Но си е най-долно изнудване. — Отново го обзе гняв. Не за него самия, а за каквато и братовчедка да му се падаше Дафни. Не му пукаше за скапаната къща и за парите. Обаче да остави горкото момиче на сухо, ако някой от тях двамата не се съгласеше с налудничавото завещание… Продължи с убийствена ирония: — Очевидно е също, че дядо ми наистина много е обичал горката Дафни. Толкова я е обичал, че се опитва да осъди и двама ни, като аз ще съм негодникът, ако откажа да се оженя за нея. Направо невероятно!
— Хайде, хайде, моето момче — заговори Хъксли старши с най-примирителния си глас, — трябва да призная, че старият Кларънс наистина е отишъл малко далеч. Колкото до Дафни, милорд, откровено казано, не мога да си представя, че тя ще откаже да се омъжи за вас. А, както споменахте, ако вие откажете, и двамата губите всичко. И Дафни, страхувам се, ще остане и без пукнат грош, и без дом.
— Ами ако и двамата решим, че не можем да се понасяме?
— Не е възможно — отсече Харлоу твърдо. — Все пак не сте някое грозно джудже.
Брант преглътна саркастичния си смях.
— Още един въпрос, сър. А ако вече бях женен? Какво щеше да стане тогава с всички тези условия?
— Старият лорд Ашърууд знаеше, че не сте женен. Никога не му е съобщавано.
— А ако ви кажа, че вече съм сгоден за американка?
За момент настъпи потресено мълчание.
— Шегувате се, милорд — присви укорително очи Стареца. — Разбира се, старият лорд ви направи подробно… ъъъ… проучване, както, струва ми се, вие, американците го наричате. Ние знаем, че сте забелязван с много жени, но с нито една по-специално.
Брант се надигна от стола си.
— Сър, Харлоу, мисля да посетя Лондонската кула. Да проверя всички инструменти за изтезания и да видя дали дръвникът си е на мястото. Приятен ден.
— Но…
— Друже…
— Ще поговорим по-късно — подхвърли Брант през рамо.
— Не пропускай да видиш кралските съкровища — извика след него Харлоу.
На вратата Брант внезапно се обърна:
— Изглежда дядо ми е бил куку. Това значи, че в главата му е имало бръмбари — добави той, като забеляза обърканите им лица. — Хлопала му е дъската, бил е смахнат, откачен, готов за лудницата.
— Невероятно!
— Не може да се говори така. Наистина, момчето ми, не може току-тъй да махнете с ръка на четиристотин хиляди лири…
Брант махна с ръка, завъртя се и излезе.
— Момчето е малко разстроено — забеляза Стареца.
ТРЕТА ГЛАВА
— Харлоу, насилваш ме.
— Е, Брант, само след час ще сме там.
— Нямах това предвид. И ти, и Стареца го знаете! Аз много мислих за… за всичко и реших да предоставя известна сума на Дафни. Тогава тя няма да остане без пукната пара и ще може да живее живота си, без да…
— Боже мили, Брант! Не можеш да направиш такова нещо! Искам да кажа, това не е каквото Стареца, тоест…
Вече се уморих да вдигам вежди, помисли Брант.
— А, Брант, и през ум да не ти минава да се откажеш! Ще ти хареса, ще видиш. Първо трябва да видиш имението, преди да решиш каквото и да е, а Дафни…
— Ти някога виждал ли си го?
— Е, всъщност…
— И аз така си помислих. От друга страна, аз самият съм го виждал на снимка и не ми пука за него.
— Не ти пука?
— Все ми е едно. Бих могъл да плюя на него, без да се замисля.
— Да плюеш на него?
— Да го зарежа, да се откажа, да го пратя по дяволите.
— Ъъъ… Добре де, само още четиридесет и осем минути.
Брант се облегна на удобната седалка на лимузината и затвори очи. Пейзажът бе красив, но той не искаше да гледа повече идеални ниви и старателно подрязани живи плетове. Хъксли старши, старият дявол, го задържа цяла седмица в Лондон, след което взе да настоява той да дойде в Съри, за да види „дома на своите предци“. Всяка скапана пиеса, която видя на „Друри Лейн“, вече бе гледал в Ню Йорк. Ти си един тъп американец, каза си Брант. И освен това не си справедлив. Уестминстърското Абатство дълбоко го развълнува, както и, колкото и да е странно, Британския музей. Кой не би се развълнувал, като види оригинала на Магна Харта? Винаги, когато успяваше да се отърве от вездесъщия Харлоу, скиташе из Лондон и се разхождаше с истинско удоволствие както по „Грейт Ръсел Стрийт“, така и по „Пикадили“. Дори музеят на Мадам Тюсо го очарова.